Split (2)

train · 485k rows

text stringlengths 14 2.77k
освободиш ли? — Много отдавна човеците прехвърлили мисловния си процес върху машините с надежда че това ще ги освободи. Но това само позволило на други хора с машини да ги поробят. — „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум!“ — цитира Пол. — Точно така е казано в Оранжевата католическа библия{sup}\{/sup} — отбеляза тя. — Ала онова, което би следвало да се напише в ОКБ, е: „И не създавай машини, които да _подражават_ на човешкия разум.“ Обучавали ли са те в изкуството на ментат{sup}\{/sup}? — Изучавал съм го при Туфир Хауът. — Великият бунт ни счупи патерицата и ние проходихме — продължи тя. — Той принуди човешкия ум да се развие; бяха основани училища, които да развиват _човешките_ способности. — Училищата „Бин Джезърит“ ли? Тя кимна. — От тези древни школи до наши дни са оцелели главно две: „Бин Джезърит“ и „Космическото сдружение“{sup}\*{/sup}. Сдружението според нас придава най-голямо значение на чистата математика. „Бин Джезърит“ изпълнява друга функция. — Политическа — обади се Пол. — Виж го ти! — възкликна старицата. Тя отправи строг поглед към Джесика. — Не съм му казвала нищо, ваша светост — рече Джесика. Светата майка отново отправи очи към Пол. — Ти стигна до този извод с помощта на невероятно малко следи — отбеляза тя. — Точно така, политическа. Първоначално училището „Бин Джезърит“ било ръководено от хора, които съзрели необходимостта от приемственост в човешките дела. Те осъзнали, че такава приемственост не би могла да се получи, ако не се отделят човешкият от животинския род — за целите на размножаването. На Пол му се стори, че гласът на старицата внезапно изгуби особената си звучност. Той почувствува оскърбление срещу онова, което майка му наричаше негов „инстинкт за правдивост“. Не че светата майка го лъжеше. Тя очевидно бе убедена в това, което говореше. Това му чувство бе нещо по-дълбоко, нещо, свързано с неговото ужасно предназначение. — Ала майка ми твърди, че много възпитаници на училищата „Бин<\|endoftext\|>
ния път доста преди Бенгази. Трябва да се изминат 250 км от позицията при Мечили, като първият дълъг преход е през изключително тру-ден терен. Дивизията тръгва със запаси само за два дни и недостатъчно коли-чество гориво на едно от най-дръзките начинания във военната история. 4-та танкова бригада на Каунтър тръгва в 8,30 часа сутринта на 4 февруари, предвождаш от бронираните коли на 11-и хусарски полк. (Другата танкова бригада — 7-а, е намалена само до една малка бойна част — Първи кралски танков полк.) По обед въздушното разузнаване докладва обезпокоителната новина, че отстъпващият противник е вече южно от Бенгази. В опит да ускори пресрещането Крий нарежда Каунтър да организира една изцяло мобилна част от моторизирана пехота и артилерия и да я изпрати напред с 11-и хусарски полк под командването на полковник Комб. Възраженията на Каунтър срещу тази заповед са заради объркването и забавянето, които ще причинят изтеглянето от ариергарда и организирането на специален транспорт и свръзки за тях. Освен това по ужасно трудния терен, по който трябва да премине мо-торизираната част следобед, танковете почти я настигат. Каунтър продължава да се придвижва и след полунощ на лунна светлина, преди да разреши на танковите екипажи неколкочасова почивка. На сутринта (5 февруари) при един по-лек терен частите под командването на Комб напредват по-бързо. Следобед те блокират двата пътя за отстъпление на противника южно от Беда Фом. Същата вечер залавят една нищо непо-дозираща колона италианска артилерия и евакуиран цивилен персонал. Междувременно танковете на Каунтър, които следват плътно, пристигат около 5 часа сутринта при линията за отстъпление на противника край Беда Фом. Преди да се стъмни, те разбиват две колони от артилерия и транспортни средства. Действията им са кулминацията на настъпление, при което са изминати 270 км за 33 часа — рекорд по мобилност на бронетанкови части. Липсата на пътища и трудният терен правят този подвиг още по-изненадващ. На следващата сутрин — 6 февруари, главните противникови колони започват да се появяват на сцената, ескортирани от танкове. Това са общо над 100 нови италиански тежки танка, а Каунтър има само 29 тежки танка. За щастие италианските танкове пристигат на групи вместо в едно сби<\|endoftext\|>
го „унищожи“, йогата се мъчи да се избави от паметта, тоест да унищожи сътвореното от Времето. Впрочем, това не е нещо специфично, присъщо единствено на индийските техники. Известно е, че дори такъв виден представител на немската доминиканска мистическа школа като Мастер Екхард непрекъснато повтаря, че „няма по-голяма пречка за Единението с Бога от Времето“, че То пречи на човека да познае Бога и т.н. И, във връзка с това, смятаме, че не е безинтересно да припомним, че древните общества периодически „унищожават“ света, за да могат да го „пресътворят“ и, следователно, да живеят в „нова“ Вселена, без „грях“, тоест без „история“, без памет. Много периодично повтаряни ритуали също имат за цел колективното „очистване“ на „греховете“ (публичните изповеди, изкупителната жертва и т.н.) и, в крайна сметка, пълното премахване на миналото. Това доказва, струва ни се, че не съществува разпадане на приемствеността между човека от древните общества и мистика, причислен към някоя от големите исторически религии: макар средствата им да са различни, и единият, и другият се борят с еднаква сила и настойчивост срещу паметта на Времето. [ Твърде е вероятно подобна презумпция да се стори безпочвена, ако не и опасна на западните психолози. Без да търсим да се намесваме по какъвто и да боло начин в спора, все пак държим да припомним необикновените психологически знания на йогите и на индуските духовници от една страна и, от друга страна, присъщото на западните учени пълно непознаване на психологическата действителност на йогистките опити и изживявания.] Но все пак с метафизическото омаловажаване и обезценяване на Времето и с тази борба срещу „паметта“ не се изчерпва позицията на индийската духовност по отношение на Времето и на Историята. Да си припомним поуката от митовете за Индра и за Нарада: Майа-та се изявява чрез Времето, но самата тя е само сътворителната и най-вече космологическата сила на абсолютното Същество (=Шива, Вишну): тоест, че в крайна сметка Голямата космическа Илюзия е една йерофания. Тази Истина, разкрита в митовете чрез поредица от образи и „истории“, е изложена по-систематично в Упанишадите* и от по-късните<\|endoftext\|>
и волни индианци! Неприятелят нахлу в нашата страна. Той вече дълго време се намира в нея. Опустошава нашите реколти, разрушава плодовете ни нашия труд, прелъстява нашите жени и дъщери и избива нашите мъже, братя и синове. Човекът от Париж, някога сам презрян беглец, се осмели да ни прати регент, който се титулува император на Мексико. Този човек е креатура на Наполеон, чиито храчки най-покорно лиже. Мексиканци, ще търпим ли всичко това? Не! Ние ще се вдигнем като един и ще прогоним тези чужденци от страната! Пантерата на Юга вече точи своите нокти и е готов за скок. Нека и ние грабнем оръжията! За всичко, необходимо за победата над враговете, е погрижено. Притежаваме оръжия, муниции и провизии, ала липсват мъже, които желаят да покажат, че са честни мексиканци и свободни индианци. Ето защо е наложително набиране на хора във всички селища. За кратко време ние ще сформираме армия, пред която французите ще си плюят на петите. Вербовчиците са разпратени. Вие ще чуете техните гласове и ще ги познаете по това, че ще споменават моето име. Присъединете се към тях, последвайте ги до сборните пунктове, към които ще ви поведат! Сетне слънцето на свободата ще изгрее над Мексико, а ние ще изхвърлим угнетителите на отечеството от планините след вълните на морето, което ще ги погълне, както е станало някога с фараона. Пабло Кортейо“ Когато Мехиа прочете написаното, императорът запита: — Е, генерале, какво ще кажете? Запитаният вдигна презрително рамене. — Жалко скалъпена работа! — Но във висша степен опасна! — вметна Базен. — Открито се проповядват размирици. Трябва да се направи нещо повече от дигане на рамене. Думите се отнасяха до Мехиа. За да предварди едно остро отвръщане от негова страна, императорът побърза да се намеси: — Аз съм напълно съгласен. Но какво ще кажете да се предприеме? — Най-напред да се арестува дъщерята на този човек — обяви Базен. Макс поклати глава. — Тя е безопасна. — Доказа тъкмо обратното, Ваше величество! — напомни Базен. — Просто е смешна. Вече го казах на генерала. — После трябва да се претърси жилището на Кортейо. — Това<\|endoftext\|>
не сме могли да забележим по-рано, защото бреговете са покрити с твърд чакъл; по него не остават следи. Разгледайте дъното на реката, джентълмени! И ние скочихме от седлата и едва сега забелязахме кръглите вдлъбнатини, малко по-големи от човешка длан, които водеха в реката. — Нека Хектор огледа дирята — каза скаутът, който явно искаше да изпита способностите на негъра. — Искам да чуя неговото мнение. Негърът, който беше стоял досега очаквателно зад нас, излезе напред и погледна във водата. — Това двама конници били, които отвъд реката. — Защо мислиш, че са били конници, а не са били коне без ездачи? — Защото следи от коне сме много дълбок. Коне трябвало носят товар и този товар сме ездачи. Коне не навлезли заедно във вода, а един подир друг. Също спират се на бряг, за да пият вода преди преминат река. Но тук не спират, а направо преминават. Вървели и един до друг. Това само правят, ако принудени, ако трябва подчиняват юзда. А щом има юзда, има и седло, на което седят ездач. — Добре се справи! — похвали го старият скаут. — И аз самият едва ли щях да го обясня по-добре. Двамата ездачи са бързали, не са дали възможност на конете си дори да пият вода. Но тъй като конете положително са били жадни, а всеки уестман се грижи преди всичко за коня си, струва ми се, че са им позволили да пият едва на другия бряг. Следователно тези двама души са имали някаква причина преди всичко да се прехвърлят отвъд реката. Надявам се да открием тази причина. Докато оглеждахме следите, конете ни жадно пиеха речната вода. Отново ги яхнахме и достигнахме отвъдния бряг съвсем сухи, понеже на това място реката беше толкова плитка, че дори и стремената ни не се натопиха в нея. Едва бяхме стъпили на брега и Олд Дет, от чийто поглед нищо не можеше да се изплъзне току-така, каза: — Ето я причината! Погледнете онази липа, чиято кора е обелена, докъдето може да я достигне човешка ръка! А тук, какво има в земята? Той посочи надолу към два реда забити колчета, които бяха дълги и дебели приблизително колкото моливи. — За какво са им били тези колчета? — продължи Олд Дет с тона на учител, който занимава учениците си с нагледно обучение. — Каква е връзката между тях и обелената кора от дървото? А виждате ли малките изсъхнали парчета лико, които са<\|endoftext\|>
Рицарят бе придружен от двама млади скуайъри, а наемникът — от един оръжейник на Орлово гнездо. От глава до пети сир Вардис Игън бе крачеща стомана — стегнат в тежката кована броня върху плетена ризница, а под нея — дебело ватирано палто. Широки кръгли метални пръстени, боядисани с кремавия и синия цветове на герба с луната и сокола на дома Арин предпазваха по-уязвимите връзки на бронята по ръцете и по гърдите му. Пола от люспест метал го покриваше от кръста до средата на бедрата, а гърлото му беше стегнато с дебел стоманен нагърленик. От слепоочията на шлема му стърчаха соколови криле, а забралото му беше с формата на остър клюн с тесен процеп за очите. Брон беше толкова леко снаряжен, че изглеждаше гол пред рицаря. Носеше само черна смазана плетена ризница върху елек от щавена кожа, кръгъл стоманен полушлем с предпазител на носа, със стигаща до раменете качулка от плетено желязо. Високите кожени ботуши с метални предпазители на пищялите донякъде пазеха краката, а на пръстите на ръкавиците му бяха вшити железни пръстени. Въпреки това Кейтлин забеляза, че наемникът е с половин педя по-висок от противника си, с по-дълъг обхват… а и доколкото можеше да прецени, Брон беше с около петнадесет години по-млад. Двамата коленичиха един срещу друг под статуята на плачещата жена, Ланистър коленичи между тях. Септонът извади от меката платнена торба на кръста си многостенен кристал, вдигна го високо над главата си и светлината се пръсна. По лицето на Дяволчето заиграха многоцветни лъчи. С висок, тържествен и напевен глас септонът призова боговете да гледат и да бъдат свидетели, да разберат истината за душата на този смъртен, да му дарят живота и свободата, ако е невинен, или смърт — ако е виновен. Гласът му отекна от околните кули. Когато и последното ехо заглъхна, септонът прибра кристала и набързо напусна градината. Тирион се приведе и пошепна нещо на ухото на Брон, преди стражите да го отведат. Наемникът стана, засмя се и отри стръковете трева от коляното си. Робърт Арин, владетел на Орлово гнездо и защитник на Долината, заподскача нетърпеливо в издигнатото си високо кресло. — Кога ще започнат да се бият? — занервничи той. Сир Вардис се надигна тежко с помощта на единия от скуайърите си. Другият му поднесе<\|endoftext\|>
каза: — Няма, разбира се. Ръцете на Аллах са единствено в съзнанието на Буда. Но целият номер е там, че съзнанието на Буда все пак е в ръцете на Аллах. — Както пише Ишикава Такубоко — намеси се един свъсен клиент с мефистофелска физиономия, който тъкмо бе влязъл — о, оставете този спор… Казаха ми, че сте имали брошурата на Свами Жигалкин „Летните мисли на сансарическото същество“. Бихте ли проверили? Май е на онзи рафт, не-не, на съседния вляво, под флейтата от бедрена кост… Homo zapiens Сложена на бюрото, планшетката напомняше на танк на централния площад на някое малко европейско градче. Затворената бутилка „Johny Walker“ до нея пък приличаше на градска управа. Съответно бутилката червено, което Татарски тъкмо допиваше, също влизаше в този ред. Беше висока и тънка и можеше да мине за готическа катедрала, в която се е нанесъл градският партиен комитет, а това, че беше празна, напомняше за идеологическата изчерпаност на комунизма, за безсмислието на историческите кръвопролития и за общата криза на руската идея. Татарски я надигна, допи последното останало вино, хвърли я в кошчето за боклук и си помисли: „Това е то нежната революция“. Беше облякъл потника с надписа „Rage Agains the Machine“ и дочиташе инструкцията към планшетката. Новата химикалка, която беше купил до станцията на метрото, пасна идеално на дупката и той я стегна с винтчето. Към дупката имаше и устройство с пружинка, която да притиска химикалката към хартията. Хартията пък — цяло топче — вече бе нагласена под планшетката. Можеше да почва. Той огледа стаята и понечи да сложи ръце върху планшетката, но изведнъж нервно стана и закрачи насам-натам, после пусна завесите. Помисли още малко, сложи на бюрото една свещ и я запали. Друга подготовка би била просто смешна. Смешна всъщност беше и тази. Татарски пак седна и сложи ръце на планшетката. „И сега какво? — помисли си. — Трябва ли да казвам нещо на глас, или не?“ — Викам духа на Че Гевара. Викам духа на Че Гевара — каза той и веднага си помисли, че не би трябвало само да вика духа, а да му зададе някакъв въпрос<\|endoftext\|>
разшири двойно, като се продължат стените, към осемте генуезки кули да се прибавят още осем, крилото да се спусне чак до реката, където са направени водни врати за гарнизона, и крепостта да се обкръжи с високи валове с ров пред тях. След сто години прочутият турски пътешественик Евлия Челеби щеше да напише за крепостта Бендери: „Когато главният архитект на Сюлейман хан Синан ага ибн Абдулменан ага е строил тази крепост, той е вложил цялото си изкуство. Според законите на геометрията той е изградил толкова добре обмислени укрепления, такива чудновати ъглови кули и стени, че езикът е безсилен да опише качествата им.“ За всичко това беше нужно време, но султанът не бързаше да се връща в Стамбул, сякаш очакваше нещо, устройваше лов в околните гори, награждаваше с кафтани, злато и коне своите войводи, разпращаше вестоносци, редеше стихове, изпращаше на султанката в столицата подаръци. Синът му Мехмед, когото беше оставил в Стамбул за свой наместник през време на похода, пишеше на баща си: „Ако Вие благоволите да попитате за моята майка, то макар и външно и да изглежда добре, вътре в нея няма живо място поради раздялата с Вас. Изпълнена е с тъга по Вас, въздиша денем и нощем и е като пред гибел.“ Но и това отчайващо писмо не накара султана да си тръгне, защото той знаеше, че Хасеки се тревожи не толкова за него, колкото за малкия син, когото те, нарушавайки всички известни обичаи, пуснаха извън пределите на своята земя, без да знаят какво ще стане. Сега султанът се разкайваше, че угоди толкова лесно на каприза на любимата жена, но вече беше късно. Баязид с Хасан ага, съпроводен от отряд смелчаци, замина от Сучава нанякъде, откъдето можеше и да не се върне, и сега вече с нищо не можеше да помогне дори и той, въпреки могъществото си. Трябваше да се чака търпеливо и спокойно на тази чужда капризна река, междувременно надеждно оковавайки я с османски камък. Мрачното строителство бе завършено едва ли не в деня, когато султанският син Баязид се завърна от далечните си пътешествия по славянските земи, върна се през нощта, уморен и малко учуден, защото не бе намерил там нищо от чудесата, за които неговата майка-султанка му нашепваше и пееше едва ли не още в люлката. Затова той беше доволен, когато най-сетне се добра до огромния султански лагер,<\|endoftext\|>
му да се измъкне. Дори в Руйдийн, когато бе заявил на Ранд, че си тръгва, знаеше, че нещо ще му попречи. И донякъде така и стана — беше се измъкнал от Пустошта, но си остана все така близо до Ранд. Този път обаче не смяташе, че ще успеят да го задържат. — Не че го изоставям — измърмори той. — Ако този проклетник още не се е научил да се грижи за себе си, никога няма да се научи. Не съм му проклетата бавачка. Мат пресуши бокала, навлече си зеления сюртук, намести ножовете си по скришните им места, нагласи тъмножълта копринено шалче около врата си, за да скрие белега на гърлото си, после си нахлупи шапката и излезе навън. След относително хладната сянка вътре зноят го удари в лицето. Не беше сигурен как се сменят сезоните тук, но това лято се беше проточило твърде дълго и това не му допадаше. Едно от нещата, които бе чакал с нетърпение при излизането от Пустошта, бе появата на есен. Малко хладно да стане. Тук обаче — късмет никакъв. Добре поне, че широката периферия на шапката го пазеше от слънцето. Кайриенската гора бе жалка картина, с повече поляни, отколкото дървета, и половината от тях — пожълтели от засуха. Нищо общо със Западния лес у дома. Ниските айилски шатри бяха изникнали навсякъде, макар че гледани по-отдалече приличаха на купчини листа или бабуни, освен когато платнищата им не бяха вдигнати, а и тогава човек трудно можеше да ги отличи. Айилците, улисани в работата си, не му обръщаха внимание. Стигна до фургоните на Кадийр. Бяха струпани в кръг и коларите се бяха налегнали под тях на сянка. Амбулантът не се виждаше никъде. Кадийр все повече и повече се задържаше във фургона си и рядко си показваше носа навън, освен когато Моарейн минеше да огледа товара. Айилците около кервана, на малки групички, с копия и щитове, лъкове и колчани, нямаха никакви други претенции, освен да пазят. Моарейн сигурно си мислеше, че Кадийр или някой от хората му ще се опита да духне с някое от нещата, конто бяха докарали по нейно настояване от Руйдийн. Мат се зачуди дали Ранд осъзнава, че й дава всичко, което си поиска. За известно време му се беше сторило, че Ранд е излязъл отгоре, но вече не беше толкова сигурен, въпреки че<\|endoftext\|>
втория опит за влизане, когато искали да отвърнат на червената луна, причинена от първия изпратен човек. Калан се надвеси към него, докато той поглъщаше лъжица каша. — Но значи този първият е проникнал? — О, да. И точно в това е проблемът. Калан поклати глава. — Не разбирам. Ричард остави лъжицата и се облегна назад. Погледна я в ококорените очи. — Групата на Храма, която е отпратила Храма на ветровете, е същата, която заключила вътре магията. Нали са ти известни някои от онези ужасни магически творения, сътворени по време на войната? Същества, в които били превърнати хора. Като сбързовете. Като пътешествениците по сънищата. Та значи хората от Новия свят били във война с хората от Стария свят. Последните искали да унищожат магията — също като Джаганг днес. Онези магьосници, които скрили оръдията на силата в сигурното убежище на Храма, симпатизирали на хората от Стария свят, които желаели унищожението на магията. Те били на мнение, че да се превръщат хора в ужасни оръдия е толкова лошо, колкото и самите неща, срещу които се борели. Калан, удивена, се надвеси към него: — Искаш да кажеш, че преминали на страната на врага? Нима наистина са работили за Стария свят, за унищожението на магията? — Не, те всъщност не желаели краха на Новия свят, нито пък унищожаването на магията, но чувствали, че гледат на нещата по-глобално, а не само от гледна точка на конкретната война, за разлика от главните магьосници тук, в Кулата. Те търсели компромисно решение. Накрая стигнали до заключението, че в крайна сметка войната и всичките им проблеми са свързани с погрешното използване на магията. Трябвало да се направи нещо. Калан затъкна кичур коса зад ухото си. — Какво например? — Както знаеш, Кулата била пълна с магьосници. Тогавашните магьосници притежавали и двете страни на магията. Те били много по-могъщи дори от Зед, бидейки Пръв магьосник. Родените с дарбата започнали все повече и повече да намаляват. Според мен онези магьосници са използвали Храма на ветровете, за да отнемат част от магическата сила от този свят — заключили са я в отвъдния свят, където не би могла да бъде използвана, за да причини зло — както си мислели — в този свят. Калан притисна гърдите си с ръка. — Добри духове! Какво им е дало право да решават такива неща<\|endoftext\|>
— Любов? Към кого? Защо?!… — Към своята кралица и към своята земя. В ума му тези две светини трябва да бъдат слети в едно. Той никога няма да им изневери, защото това би било истинско предателство. Точно така го виждам: влюбеният, който измамва любимата си… Файърторн се облегна назад в креслото и затвори очи замечтано. — Виждате ли, шест стиха ще са достатъчни, хайде, да речем, осем. Покажете Лоренцо, обхванат от истинска страст. — Ще се опитам, Лорънс. — Задълбочете тази тема! Дайте лоялност, която извира от страстна любов! Намерете думи, с които той всъщност да се обръща към дукесата! Ето, става въпрос за десет реда, нищо повече! А ако станат дванадесет, този монолог ще се превърне в шедьовър! — Оставете ме да видя — изпъшка другият. — Знаех си, че сте отворен за разумни предложения, Едмънд! — Но дали са разумни? Платиха сметката, станаха. — И още нещо — каза Файърторн небрежно. — Да? — Екзекуцията. — Какво екзекуцията? — Ще я изпълним на самата сцена. Худ се задави. — Абсолютно невъзможно! — Театърът е изкуството на невъзможното! — издекламира драматично Файърторн. — Обезглавяване… Посичане направо пред очите на зрителите?! — И защо не, сър? Така въздействието ще е много по-силно от досегашното решение палачът само да се появи с кървавата глава на Лоренцо. Искам да умра пред очите на моята публика!… — И как ще стане това, моля ви? — Оставете това на Никълъс. Той ще ви обясни. Само високата оценка, дадена на импресариото, накара Едмънд Худ да се отнесе сериозно към тази безумна идея. Но просто не можеше да си представи как би могла да се осъществи. Авторът само сви безпомощно рамене. — Готов съм да опитаме — съгласи се най-сетне той. — Не става дума за опит! — реагира Файърторн веднага. — Точно така ще направим. Твърдо съм го решил. Както всички останали, и Семюъл Ръф се радваше, че Ричард Хънидю получи главната женска роля в пиесата. Той бе направо горд с момчето, признаваше, че то наистина има талант. Затова се<\|endoftext\|>
ани седеше, втренчила поглед в Пол. „Ами ако се е опитал да го направи“ — помисли си тя. — „А това е нещо, което той би дръзнал да направи…“ Джесика коленичи до Чани, като протегна към нея най-обикновена кана. Наситеният мирис на отровата удари Чани в ноздрите. Тя потопи пръст в течността и доближи пръста си до носа на Пол. Кожата по носната му кост леко се набръчка. Ноздрите бавно потрепнаха. Джесика ахна. Чани допря навлажнения си пръст до горната устна на Пол. Бавно, на пресекулки, той си пое дъх. — Какво е това? — попита Джесика. — Не говори! — отвърна Чани. — Трябва да превърнеш мъничко от свещената вода. Бързо! Без да задава въпроси, защото разпозна тона на вътрешната убеденост, Джесика вдигна каната към устните си и отпи малка глътка. Очите на Пол се отвориха. Той ги впери нагоре, към Чани. — Не е необходимо да превръща Водата — заговори той. Гласът му бе слаб, но твърд. Джесика откри, че организмът й започна машинално да превръща отровата в глътка вода в устата й. С леката възбуда, която тази церемония винаги предизвикваше, тя долови и искрицата живот, идваща от Пол — излъчване, което сетивата й уловиха. И в този миг Джесика разбра. — Ти си пил от свещената вода! — възкликна тя. — Само една капка — рече Пол. — Една съвсем малка… капчица. — Как си могъл да направиш такава глупост? — удиви се Джесика. — Та той е твой син — намеси се Чани. Джесика я прониза с поглед. Една необичайна, топла и пълна с разбиране усмивка се плъзна по устните на Пол. — Чуй моята любима — рече той. — Вслушай се в думите й, майко. Тя знае. — Онова, което правят другите, трябва да направи и той — рече Чани. — Когато поех капката в устата си, когато я усетих и вдъхнах миризмата й, когато разбрах как ми въздействува, тогава осъзнах, че мога да извърша онова, което и ти направи — заговори той. — Вашите проктори{sup}\*{/sup} от „Бин Джезърит“ говорят за Куизъц Хадерах, но не могат даже и да си представят на колко много<\|endoftext\|>
Наложи се да си тръгна от работа (оставяйки двеста невъздържани чакръкчии в ръцете на Андреа) и да изчопля информацията от баща ми, сякаш участваше в „Стани богат“: „Дължиш ли пари?“ „Болен ли си?“ Накрая напипах разковничето с „Имаш ли любовница?“ Било само от три месеца — поне така каза. Какви ги вършеше, да зареже тридесет и пет годишен брак заради тримесечен флирт? Гадно мъжко малодушие! По телефона стовари всичко на мен и ме остави аз да го съобщя на мама. Я по-полека! Аз съм дъщерята, тя е съпругата. Но като му напомних това, той отговори: — А, не. Ти й кажи. Жените повече ви бива в тия работи. Дори нямаше добрината да ме остави да отида и веднага да кажа на мама. Разприказва се колко го била очаровала Колет, докато майка ми гледаше като ранено животно. — Кара ме да се чувствам млад — заяви той, сякаш очакваше да му се зарадвам. После добави — още преди да е отворил уста, знаех, че ще го каже: — Чувствам се като юноша. Така че му отговорих: — Сигурна съм, че можем да те уредим с такъв. Мъжки или женски? Но той изобщо не схвана. Смахнат стар глупак. Да съобщя на майка ми, че съпругът й я е зарязал заради секретарка, беше определено най-трудното нещо, което някога съм правила през целия си живот. По-лесно щеше да ми бъде да й кажа, че е умрял. Но тя го прие добре — прекалено добре. Само промълви: — Ясно — звучеше много разумно. — Гадже, казваш? Дай да си пуснем „Бъфи“ тогава. Така че, колкото и шантаво да звучи, седнахме да гледаме „Бъфи“, без да виждаме каквото и да било, във всеки случай аз, после без предупреждение тя изключи телевизора и каза: — Знаеш ли, мисля, че искам да поговоря с него. Върнахме се при телефона и този път тя му позвъни, и го хвана на бюрото му, и проведоха нещо, което може да се нарече спокоен разговор — дори прекалено: — Да, вярно, Джема ми каза, но помислих, че не е разбрала правилно. Ь-хъ, не е. Ъ-хъ, да… Колет… влюбен си в нея… разбирам<\|endoftext\|>
— елементарно, Уотсън! — като няма разпад, няма и електричество, значи часовниците спират. Същите „таблетки“ използваше и Краут, за да пуска стандартни импулси в установката си. А часовниците в сградата вземаха ток от мрежата, затова и си вървяха нормално. — И как го управлявате? — попитах двамата психотерористи. Еди отвори куфарчето си и в него до хипназера на д-р Померанец видях нещо, което ми заприлича на дистанционно управление от 3D-тапет. Взрях се — наистина, имах същото у дома. — Покажи ми. Хлапето натисна „On“ и часовникът на ръката ми моментално спря. — А другите копчета вършат ли някаква работа? — Със стрелките нагоре и надолу се регулира ефективната дистанция — и хлапето ми показа как регулацията се контролира чрез миниатюрния дисплей. — Може да действа и на много голямо разстояние, поне до половин километър, но тук никога не сме го задействали на повече от пет метра, защото не е като хипназера с насочено действие, а покрива всичките 360 градуса. Чичо Уесли не можа да измисли за какво да го използва и ми го даде да се забавлявам, когато бях още дете — почна да се оправдава Еди. — С него блокирах комуникациите на противниковата банда… — Това не пречеше ли и на вашите връзки? — Ние използвахме електролитни батерии — момчето ме изгледа, учудено от недосетливостта ми. — А чия беше идеята да се развилнеете из факултета? — Моя — смутолеви Луси. — Само че… не си мислете, че съм искала да мина метър. Наистина съм подготвена… — Да, и сега ще ми предложите да забравя всичко и да ви изпитам отново? — Вече не бях толкова благосклонно настроен. — На вас, мис, са ви сбъркали професионалния профил. На вас повече ще ви приляга шоу-бизнесът… И нали разбирате, че ако това се разчуе, с практиката на баща ви е свършено? Изглежда двамата едва сега проумяха каква каша са забъркали. Мълчаха, увесили носове. — Само от уважение към д-р Померанец ви предлагам да се споразумеем. Оставяте това… хм… нещо тук, заедно с дистанционното и на пръсти отивате да върнете хипназера в кабинета на доктора, а аз ще си мълча. — Сър, но това е моя собственост! — опъна се Еди<\|endoftext\|>
да изстрелваме _сънуваните си тела_? — попитах. — Самият ти беше свидетел, когато Хенаро изстрелваше _сънуваното си тяло_ — каза тя. — То изхвръква като бавен куршум, фактически се залепва и отлепва от физическото тяло с гръмко припукване. Нагуалът ми казваше, че _сънуваното тяло_ на Хенаро може да прави повечето от нещата, които ние нормално си правим; той обичаше да идва при тебе така, за да те разтърси. Сега вече зная каква е била целта на Нагуала и на Хенаро. Искали са да си спомниш и с тази цел Хенаро е изпълнявал невероятни подвизи пред очите ти, като е изстрелвал _сънуваното си тяло_. Но не е стигнал доникъде. — Никога не съм знаел, че е бил в _сънуваното си тяло_ — казах аз. — Никога не си знаел, защото не си наблюдавал — каза тя. — Хенаро се е опитвал да ти го съобщи, като е правел неща, които _сънуваното тяло_ не може да прави: да яде, да пие и така нататък. Нагуалът ми разказваше как Хенаро обичал да се шегува с теб, че като отиде по голяма нужда, чак планината ще потрепери. — Защо да не може сънуваното тяло да прави тия неща? — попитах аз. — Защото _сънуваното тяло_ не може да се справи с _намерението_ на яденето или пиенето — отговори тя. — Какво искаш да кажеш с това, Горда? — попитах. — Голямото постижение на Хенаро се състоеше в това, че в своето _сънуване_ той е научил _намерението_ на тялото — поясни тя. — Той е довършил онова, което ти си започнал да правиш. Той можеше да _сънува_ съвършено цялото си тяло. Но _сънуваното му тяло_ имаше различно _намерение_ от _намерението_ на физическото тяло. Например _сънуваното тяло_ може да премине през стена, защото знае _намерението_ на изчезването яко дим. Физическото тяло знае _намерението_ на яденето, но не и на изчезването. За физическото тяло на Хенаро преминаването през стена би било толкова невъзможно, колкото за _сънуваното тяло_ е яденето. Ла Горда замълча за малко, сякаш премерваше това, което току-що беше казала. Исках да почакам, преди да й задам въпрос. — Хенаро беше усвоил само _наме<\|endoftext\|>
. Съвсем очевидно беше, че човекът се е ценял много по-малко от добитъка. Нещо повече — хората постоянно били подлагани на садистични мъчения. Тях бавно ги разрязвали с трион по площадите на Китай, набивали ги на колове по пътищата на Изтока, разпъвали ги на кръст в Средиземноморието, окачали ги на железни куки като заклан и одран добитък. Техниката на масовите изтребления непрекъснато се усъвършенствувала, Сеченето на глави, кладите, кръстовете и коловете не можели да унищожат големите човешки маси в превзетите градове. Хората били нареждани като снопи в полята и конните орди препускали по тях. С копия и саби подгонвали обезумелите тълпи към планините и ги хвърляли в пропастите. Принуждавали ги да зидат от живи хора стени и кули, като наслагват върху редиците от тела пластове глина. От тази фантасмагория на масови изтребления, в които най-поразително беше абсолютното покорство на хипнотизираните от силата на победителите човешки маси, Фай Родис запомни най-добре сцената на падането на Рим. Гордите римлянки се опитваха да намерят заедно с децата си убежище на Форума. Беззащитни, лишени от постоянната опора на своите избити в боя бащи, мъже и братя, момиченцата, девойките, жените и стариците гледаха, вцепенени от безизходно отчаяние, приближаващата се тълпа опиянени от победата хуни или германи с окървавени брадви и мечове. Тази незабравима сцена, поставена от изкусен режисьор, стана за Родис олицетворение на едно от стъпалата на инферното. Бисерът на древната култура — Елада, превърната в козе пасище в началото на Тъмните векове; развалините на още по-древната цивилизация на морските народи на Крит; погребенията на древните вождове по Кубан и Причерноморието, когато над гърбовете им избивали десетки хора и стотици коне, поливайки с кръв и затрупвайки с тела жалките останки; заличената от копитата на азиатските пълчища култура на древна Русия; колосалните кланета на жителите на Южна Африка от нахлулите от север завоевателски племена — всичко това й беше вече познато и не пораждаше нови асоциации. Но Родис никога не беше виждала откъслеците от документални снимки, които бяха вмъкнати в инсценираните филми за последните периоди от ЕРС. В съответствие с увеличаването на населението на планетата и с могъщата техника масовите убийства бяха придобили още по-чудовищен характер. Грамадните концентрационни лагери — фабриките<\|endoftext\|>
Но не и Хенри Дандоло! Той е яздил по целия път от Европа и е бил видян на бойните линии при Сабо, където искал кръстоносците да изравнят със земята този горделив унгарски град, ако искат да си осигурят съдействието на Венеция за кръстоносния поход. Те така и направили, но със силно нежелание, защото започналото като свето дело начинание вече започвало да се изопачава и да се превръща в още един въпрос на покупко-продажба. Или поне така казват хората. Аз самият нямам мнение по този въпрос, докато не чуя вашето. — Мъдро от твоя страна — Мак прокара пръсти през косата си. — Вашите възможности при тази среща — додаде Базил — са многобройни. — Без съмнение. — Едно съюзяване на вашите интереси с тези на Венеция би могло да ви донесе несънувани богатства. Но, разбира се, съществува и другата страна на въпроса. — И каква е тя? — попита Мак, понеже Базил извади камата си, изпробва острието й с върха на палеца си и леко я положи върху масата. — А това, господарю, е един инструмент от превъзходна толедска стомана, който може да ви се види полезен, ако случайно интересите ви не са свързани с тези на Венеция. Мак също изпробва острието на камата с върха на палеца си, защото така се правеше с всички оръжия по онова време. После плъзна камата в ръкава си с думите: — Може да ми свърши работа, ако се наложи да изразявам мислите си по-точно. Базил се усмихна раболепно и извика двама войници с факли, които тръгнаха напред и осветяваха пътя. Базил предложи да го придружи, но Мак отклони предложението, осъзнавайки, че е дошло време да се заеме, с работа. На този етап бе по-благоразумно да работи сам, защото не беше сигурен кога Базил ще си даде сметка, че интересите му въобще не съвпадат с неговите. И така, той потегли. Докато вървеше през лагера, забеляза, че в него е настъпило голямо раздвижване. Насам-натам бягаха групи войници, а конници вестоносци препускаха нанякъде в галон. Бяха запалени много огньове и навсякъде цареше атмосфера на раздвижване като при голямо начинание. Палатката на дожа представляваше голям павилион от бяла коприна, през която се процеждаше светлина. Самият дож седеше на малък стол до една маса. Пред него имаше поднос с необработени скъпоценни камъни. Хенри Дандоло ги галеше с пръсти. Беше огромен мъж<\|endoftext\|>
. Е, признавам, че ако Самюъл попадне на каквото и да е съкровище, би направил всичко по силите си, за да се сдобие с него. — Имаш предвид най-вече начина, по който се е сдобил с Меча на истината? — прекъсна я Зед. Шота го изгледа за момент, но реши да продължи мисълта си, вместо да се поддава на предизвикателството. — Второ, как е разбрал Самюъл къде да намери Сестрата с кутията? Несериозно е да мислите, че просто се е шляел из Д’Хара и случайно е срещнал точно тази Сестра на мрака, пронизал я е, ограбил я е и изведнъж се е оказало, че всъщност се е сдобил с кутия на Орден? — Трябва да призная — отвърна Ричард, — че никога не съм вярвал в съвпаденията. Та и в този случай не ми се вижда много вероятно. — Именно — кимна Шота. — После стигаме до случая с Чейс. Заради тежкото му състояние не успях да науча много от него, но стана ясно, че е бил нападнат от засада. Второ съвпадение — Самюъл среща и решава да нападне друг човек, когото ти познаваш? Не мисля. Това поставя въпроса защо Самюъл ще дебне да нападне твой познат? Какво ценно нещо е носел Чейс? — Рейчъл — отвърна Зед и разтърка замислено брадичка. — Но за какво ще му е момиче? — попита Кара. След като останалите я изгледаха с тревожни очи, додаде: — Искам да кажа, за какво ще му е точно това момиче? — Не знам — отвърна Шота. — И точно в това е проблемът. Както вече казах, събитията около всичко това не са достъпни за мен. При това дотолкова, че изобщо нямах представа, че има нещо скрито. Очевидно някой направлява Самюъл. И това би могло да бъде само друга вещица. — Познаваш ли я? — попита Ричард. — Знаеш ли коя е или поне имаш ли някакви предположения? Шота го изгледа със свиреп поглед, какъвто той никога не бе виждал на женско лице. — Нямам абсолютно никаква представа. — Откъде се е взела? Някакви идеи? Лицето й помръкна още повече. — Ами да, би трябвало да е дошла от Стария свят. След като ти унищожи границата преди няколко години, може би някой е съзрял подходяща възможност да се промъкне в земите ми — така както Императорският орден се възползва от шанса да нахлуе в Новия свят и да го завладее. Като е омагьосала Самюъл, тази жена вероятно иска<\|endoftext\|>
безизразен монотонен глас. — Аз съм, какво искате? — бе отвърнал стъписано. — Предлагам длъжността „административен директор“ във фирмата СИМАКС. Ако приемете, ще я укрепя с ваша помощ. Определете сам размера на заплатата си. В случай на съгласие наберете А23489801. Запишете, повтарям бавно: А23489801. Неизвестният събеседник беше прекъснал линията, а Чарлз помисли, че се шегуват с него. Все пак нещо отвътре го накара да вземе участие в предложената игра. Телефонира на указания номер и съобщи кратко: — Като начало как ви изглежда цифрата четиринадесет, с четири нули след нея? Годишно, разбира се. — Не възразявам, считайте се назначен. Очаквах го и вече открих сметка на ваше име. Ще получите банкова справка незабавно. Монотонният глас беше изчезнал, но последвалият сигнал, придружен от подалото се късче хартия, изглеждаше съвсем реален. Срещу името на една от банките в Дарвил се мъдреше деветцифров шифър, собственото му име и фамилия, а под тях сума десет хиляди. Шегата се бе превърнала в нещо твърде сериозно. Той отново набра тайнствения номер и попита: — Извинете, с кого разговарям? — Наричайте ме мистър Фърпоу. — Но ние дори не се познаваме! — Съвсем не е трудно да събереш сведения за някой, способен да ти свърши работа. Отговаряте на известни изисквания. — Кога ще се запознаем? — Вече го направихме, засега нямам възможност за лични контакти. Ще се задоволите с телефонни разговори, при които ще получавате указания. Следващите няколко месеца бяха изминали под знака на измамно чувство за величие. Чарлз ликуваше и развиваше трескава дейност. Закупуване на терен, договори със строителни фирми, производители на компютри, инсталационни роботи, хиляди непознати за него уреди; временни складове, разправии с транспортни фирми, графици за доставка на материали, заповеди, подписи на чекове. В резултат сградата бе поникнала като гъба. Всичко изглеждаше прекрасно до момента на настаняването си в кабинета. Почти беше свикнал да свързва мистър Фърпоу с абстрактен телефонен глас, способен да дава пари и нареждания, нереален като конкретна личност. Но един ден той го повика при себе си. Спомняше си, че мис Фелоу все още не бе назначена. Прекоси празната секретарска стая и неуверено влезе в почти голото помещение. Върху кристалното бюро в дъното бе вдигнал краката<\|endoftext\|>
— Да, в това има нещо… — каза бавно Пиркс. Бъркотията в главата му се засилваше. — Но защо ви е безразлично дали ще бъда дискретен? Не се ли страхувате, че фирмата, която… — Не. Никак не се страхувам. От нищо — със същия спокоен лекторски тон каза Бърнс. — Струвам ужасно скъпо, господин навигаторе. Ето тук — той докосна с ръка гърдите си, — са вложени милиарди долара. Не допускате, надявам се, че вбесеният фабрикант ще нареди да ме разглобят на винтчета. Говоря в преносен смисъл, естествено, защото у мен няма никакви винтчета… Сигурно ще изпаднат в ярост, но от това моето положение няма да се промени. Вероятно ще трябва да работя в същата фирма — но какво от това? Дори предпочитам да работя там, отколкото другаде — там по-добре ще се грижат за мен в случай на… болест. Не смятам също, че ще опитат да ме затворят. За какво им е? Прилагането на насилие би могло да свърши твърде печално за тях самите. Сам знаете каква могъща сила е пресата… „Той мисли за шантаж“ — проблесна в главата на Пиркс. Имаше чувството, че сънува. Но продължаваше да слуша с най-голямо внимание. — И така, сега вече разбирате защо искам вашата оценка за нелинейниците да бъде отрицателна. — Да. Разбирам. А дали… можете да ми кажете още кой от командата?… — Не. Тоест не съм сигурен, а с предположения мога повече да ви навредя, отколкото да помогна. По-добре нула информация, отколкото дезинформация, защото това е отрицателна информация, по-малка от нулата. — Да… хм… Във всеки случай — независимо от вашите подбуди — благодаря. Да. Благодаря. А… можете ли във връзка с това да ми разкажете нещо за себе си? Имам предвид такава информация, която би могла да ми помогне… — Досещам се какво ви интересува. Не зная как съм построен — както и вие не знаете нищо за своята анатомия и физиология, най-малкото не сте знаел, докато не сте прочел някакъв учебник по биология. Но конструкторската страна сигурно малко ви интересува — става въпрос главно за психиката? За нашите… слаби места? — За слабите места също. Но — сам знаете — всеки в края на краищата знае това-онова за своя организъм — разбира се, не научно познание, а в резултат на опита, на самонаблюденията…<\|endoftext\|>
прогони мечката? Мъжът. Ние вършим всичките трудни неща. Аз трябва да изхвърлям боклука всяка нощ! Но да си ме чула да се оплаквам? — Чу смеха й. Правилно беше разбрал настроението й. Тя не се нуждаеше от съчувствие. Беше прекалено горда, за да допусне такова нещо. — Бих те фраснала по главата, но не си струва да чупя хубавата палка за голф в нещо толкова евтино. — Освен това аз бях тук миналия път и не ми изглеждаше толкова трудно. — Ако можех да се движа, Джек, щях да те убия за тези думи. Той се премести до жена си. — Не, не мисля така. Искам да си представиш една картина. — Каква? — Лицето на Роби, когато дойде тук за вечеря. Ще преместя малко часовника. — Предполагам, че Сиси ще се овладее по-бързо от него. — С колко минути да го преместя? — Двадесет. — Дадено. — Погледна часовника си. — Контракцията започва. Дълбоко вдишване. Една минута по-късно Джек е удивление откри, че диша по същия начин като жена си. Това накара и двамата да се засмеят. 24. Пропуснати и направени връзки В деня на нападението на лагер 18 нямаше нови снимки. По времето, когато спътникът е прелитал над тази област, бушувала пясъчна буря и камерите не са успели да проникнат през нея, но един геосинхронен спътник за следене на атмосферните условия беше показал, че бурята се е изместила от района. Подсетиха Райън, че днес е денят, в който ще се проведе нападението, и той прекара следобеда си в напрегнато очакване. Внимателният анализ на снимките показваше, че в лагера има от дванадесет до осемнадесет души, без да се брои охраната. Ако по-високият брой беше правилен и официалната оценка на АОЪ също, то тук бяха повече от половината от членовете на АОЪ. Райън малко се тревожеше от това. Ако французите изпратят само осем десантчици… Но той си спомни собствения си опит от морската пехота. Те ще нанесат удар по целта в три часа сутринта. Изненадата щеше да бъде на тяхна страна. Щурмовият отряд щеше да бъде със заредени оръжия, насочени към спящи хора. За една елитна група командоси изненадата е като канзаски ураган, на който нищо не може да устои. „Сега те са в хеликоптерите си — помисли си Райън. Припомни си пребиваването си<\|endoftext\|>
допуснах и възможността Байконур да си е променил лицето по хирургически път. Тук ми помогнаха неговите биосоциални данни, които които нашето информационно управление бе успяло да вземе преди задържането на Алам. Ако не бяхме избързали, по-късни нищо нямаше да узнаем. Свързаните с биографията на Алам документи изчезнаха, сякаш трябваше да се пази някаква страшна тайна. Като съпоставихме познатите ни белези с тези на изследваните хора, продължихме да отсяваме и накрая останаха петдесет и девет възможни Аламовци. Осем живееха на Земята, а само един от тях отговаряше на всички данни. Разпоредихме на филиалите от другите планети да изпратят допълнителни сведения, а аз отлетях за Австралия, където се беше заселил моя герой, единственият, който отговаряше на всички условия, включитълно и на външната прилика. Мина ми през ума смътната мисъл, че един изключително красив мъж (а Алам имаше много изразително лице) ще държи на външността си и няма да я промени. И все пак се излъгах. Алам действително не се беше оперирал, но само защото чисто и просто не му беше минало през ума; той смятал, че промяната на местожителството и параграф седми са достатъчни, за да осигурят неговото инкогнито. „Убеден съм — ми каза той през последния ден от нашата среща, — че ако е могъл, и Микеланджело би си изваял друго лице. Поне за да се забавлява.“ Но да не избързвам, защото си заслужава да ви разкажа как го „улових“. Живееше в един от старинните градове, които като огромна крепостна стена минават по целия континент от брега на Индийския океан до залива Карпентария. Скромното му жилище, състоящо се само от пет стаи, се намираше близо до споменатия залив. Когато попитах инфробота къде е Бил Маллок (новото име на Алам!), получих отговор, че не е в къщи, ала на обед го видях да се връща, натоварен с някакви странни предмети. Междувременно поръчах да ми построят временно жилище отвъд пътя, срещу къщата на Маллок. Колкото и бързо да вървеше работата, все пак продължи около три часа. Наблюдавах строежа, защото исках малката постройка да не бие на очи, но пък и да ми дава възможност да следя изхода от прозореца. По едно време се случи нещо, което ужасно ми досади: големи бръмчащи мухи започнаха да се въртят около мене. По вида им прецених, че не са кибернетични насекоми, каквито се използваха обикновено само<\|endoftext\|>
НГСКИ УНИВЕРСИТЕТ — Институт за висше образование в Стрилингския сектор на древния Трантор. Въпреки всичките му претенции за авторитет както в областта на хуманитарните, така и на точните науки, не са те тези, които сега придават такова значение на Университета, За предишните поколения учени вероятно би било огромна изненада да разберат, че след време за Стрилингския университет ще си спомнят най-вече поради факта, че той е станал резиденция на някой си Хари Селдън по време на Бягството. ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“ 11 След спокойното изявление на Чувек, Хари Селдън остана известно време в неловко мълчание. Внезапно осъзнал сериозността на проблема, той почувства особен вътрешен хлад. На път беше да изобрети една нова наука — психоисторията. Изключително ловко бе разширил полето на действие на законите на вероятността, за да обхванат огромен брой неопределености, и бе достигнал до елегантни уравнения, съдържащи множество неизвестни. Може би дори не „множество“, а безкрайно много — това вече трудно можеше да се определи точно. Само че всичко туй си беше една математическа игра и нищо повече. Бе достигнал до психоисторията или поне до основите й, но единствено като математически куриоз. Къде бе останало онова познаване на действителната история, което евентуално би могло да придаде някакъв смисъл на сухите уравнения? Той не притежаваше такива познания. Никога не се бе интересувал от история. В общи линии знаеше единствено хеликонската — в тамошните училища курсовете по този предмет бяха, разбира се, задължителни — но какво се намираше извън тях? Онова, което бе усвоил, положително представляваше само гол скелет, наполовината сглобен от легенди и митове, а другата — със сигурност изопачена. И все пак как човек би могъл да твърди, че Галактическата империя умира? Тя бе съществувала в продължение на десет хиляди години, а дори и преди това; в качеството си на столица на доминиращото кралство Трантор почти двадесет века бе властвал над нещо, което на практика пак си беше империя. Тя бе преживяла ранните столетия, когато цели сектори от Галактиката отначало приемаха, а сетне отхвърляха собствената си местна независимост. Тя бе оцеляла сред превратностите, свързани с въстания, династични войни и някои сериозни периоди на упадък. Повечето светове малко се грижеха за подобни неща, а самият Трантор бе нараствал постоянно, докато не се превърна в обхващащо цяла една планета човешко обиталище, което сега се самоназоваваше Вечният свят. Наистина през последните четири века безпорядъкът се бе увели<\|endoftext\|>
което получаваме точно копие на сензорните впечатления…“ Но аз не мога да го правя, тъй че методът не ми помага! — А историята? Ти се представи много добре на изпита. Помага ли ти, в такъв случай, знанието за събитията в света преди и след Големия ножар? — Не знам. Но е… интересно. — Филмът, който видя, е донякъде исторически. Тоест, разказва за неща, случили се в миналото. — Да, но беше толкова… — Погледът й пробягна уплашено по блестящите вълни. — Страшно… — Значи историята ти харесва само защото е интересна? Никога ли не си си задавала въпроса какви са причините за постъпките на хората в тия твои книжки? — Да, искам да знам причините. Искам да знам защо са приковали онзи човек на дъбовия кръст. Искам да знам защо са му сторили всичко това. — Добър въпрос… който ми напомня нещо: горе-долу по същото време, когато са го приковавали на кръста, в Китай било решено силите на Вселената да бъдат представяни чрез кръг, половината черен, половината бял. Но за да не забравят, че не съществува чиста сила, нито само една-единствена причина за нещата, сложили бяло петно върху черната половина и черно — върху бялата. Интересно, нали? Тя се намръщи заради промяната в темата. Но той продължаваше да говори: — А спомняш ли си историята за влюбения златар, който в автобиографията си писал, че когато бил на четири години, той и баща му видели Митичния саламандър върху плочата пред огнището; бащата грабнал момчето и го запратил на полицата със съдините в другия край на стаята, като измърморил, че Челини бил още твърде малък, за да запомни случката, ако не е придружена с болка. — Спомням си — отвърна тя. — Спомням си как Челини казал, че не е сигурен дали болката от удара била причината да запомни Саламандъра, или Саламандърът бил причината да запомни удара. — Да! Да! — извика той. — Това е! Причината, причините… — От силното вълнение качулката му се смъкна назад и тя видя лицето му в медната следобедна светлина. — Не забелязваш ли схемата? Набраздено чело, бръчици като паяжина около очите, тя проследи белезите на годините по лицето му и сведе поглед. — Само че не знам какво е саламандър. — Прилича на сините гущери, дето пеят под прозореца<\|endoftext\|>
покой! Лето слушаше слисан. Един от работниците едва не изтърва въжето и бичата глава застърга надолу по стената, но Хауът му кресна да си върши работата. Императорът беше неизменният повелител на галактиката в продължение на два нормални човешки живота — заобиколен от стражите си, защитен срещу всякакви заплахи, пристрастен към даряващата дълголетие подправка… Лето изобщо не се бе замислял, че и старецът все някой ден ще умре, макар от година-две да се чуваше, че здравето му се е разклатило. Взря се в куриера и се поклони официално. — Моля ви да предадете на кронпринца Шадам моите съболезнования. Кога ще бъде извършена церемонията по погребението? Родът Атреидес ще бъде представен на нея, разбира се. — Не е необходимо — отвърна куриерът безстрастно. — По волята на престолонаследника ще има скромна частна церемония, на която ще присъстват само членовете на семейството. — Разбирам. — Възложено ми е да ви предам обаче, че Шадам Корино, който скоро ще бъде коронясан като падишах-император на Опознатата Вселена под името Шадам IV, любезно настоява за вашето присъствие и полагане на клетва за вярност към него по време на церемонията по възкачването му на Трона на Златния лъв. Датата ще бъде уточнена допълнително. Лето се озърна към своя ментат и отговори: — Ще се отзовем на поканата. Вестоносецът кимна рязко и добави: — Ще бъдете уведомени своевременно за всички подробности по протокола. Мъжът се поклони и се обърна кръгом с отсечени, движения. Излезе от залата със същата маршова стъпка, за да се върне със скоростен топтер на космодрума и да поеме към следващата планета от Империята, където щеше да повтори известието си. — Ами, ъ-ъ… ето ти една добра новина — кисело се обади Ромбур. Бледото му лице се изопна, той силно стисна челюсти. — Ако не беше дребнавата ревност на императора, нашето семейство можеше да се справи с кризата на Икс. А и Ландсрадът щеше да ни изпрати подкрепления. — Елруд не искаше да се справим — вметна Кайлеа. — Жалко, че майка ни не доживя да чуе това. Устните на Лето се извиха в усмивка на сдържана надежда. — Чакайте… Та това е неочакван шанс. Помислете! Само Елруд упорстваше в личната си<\|endoftext\|>
Персийската монархия. От друга страна, да владее някой Мала Азия и да не владее крайбрежието й е било политическа безсмислица, а пък владеенето на крайбрежието свързвало Персийската държава с гръцките острови и със сложния политически живот на целия Балкански полуостров и на черноморското крайбрежие, гъсто осеяно с колонии главно на малоазийски гърци. Персия наистина завладяла Мала Азия, но заедно с това тя била въвлечена в политическия живот и на Европа и тъй или иначе налагало й се да определи политиката си спрямо нея. Най-простото решение на тази задача от гледището на традициите на източните империалистически монархии било, разбира се, завоеванието, т.е. Персия да погълне Гърция и да включи в състава на държавата си не само отделна част, а цялата нация. Всички изгледи карали Персия да вярва, че условията да постигне така поставената си задача били благоприятни за нея. Животът в същинска Гърция много малко се различавал от живота на гърците в Мала Азия. И тук същите крамоли между отделните държавици на една и съща страна, същата постоянна война на едни държави против други, същата омраза от страна на едни градове към други, същите постоянни социални и политически борби вътре във всяка една държава и съшият стремеж да се използва първата попаднала откъдето и да е сила за успех при постигането на най-близките политически и партийни задачи. Изглеждало, че ще е много лесно да се подчини Гърция, само ако персите знаят, как да използват тъкмо тия особености на гръцкия политически живот. Обаче това, което Персия слагала на везните на съдбата в тази борба, било наистина нещо огромно и поради това решително: тя излагала голямата си, добре организирана и дисциплинирана армия; излагала на риск превъзходната си флота от най-добрите моряци на тогавашния свят — финикийци и малоазийски гърци; излагала на риск най-после и неизчерпаемите си материални ресурси на една тъй богата държава. Разбира се, за да се постигне целта, налагало се да се предприемат далечни походи. Но нали персийските армии вече бяха ходили в недрата на централна Азия чак до границите на Индия, нали неотдавна те бяха разбили и превзели великия Египет? Персийските монарси, особено когато се касаело до експанзия, никога не действали без предварително обмислен подробен и далечен план. Те винаги се отличавали с качествата на добри стратези. Те подробно проучвали и много добре подготвяли всяка своя експедиция. За тях било ясно, че<\|endoftext\|>
не много. Само силно възбуден. Мина минута. Мишел изчезна, гроздове мехурчета заизскачаха от зелената бездна… Още една минута… Още една… Нервите ми бяха напрегнати до скъсване, господине. Надявам се, че ме разбирате. Тази тишина, тъй странна в бушуващото море, мъртвите скали, акулите на пясъка… Не знам какво ми стана, но след трите минути напрежение изведнъж неочаквано и за самия мен вдигнах пушката и стрелях косо във водата и с двете цеви. В същата минута видяхме с Петър как Мишел започна да се издига. Бързаше нагоре с отчаяни резки движения като човек, преследван от нещо. Изскочи на пет метра от лодката и веднага заплува към нас. Помогнах му да се прехвърли през борда. Мишел махна маската и трябва да ви кажа, че беше бял като платно. — Здравата се изплаших. — От какво? Той вдигна рамене: — Сам не зная от какво. — Но спусна ли се на дъното? — Да, до самото дъно. Мишел пое няколко пъти дълбоко въздух. — Там имаше нещо — рече той, — само че какво — не знам. Разбираш ли, в миг почувствувах, че не съм сам там, в дълбочината. Нещо ме следеше, нещо знаеше, че съм там. Усетих го с цялата си кожа. Ужасно се изплаших. — А какво беше това? — Не знам. Спуснах се на дъното и отначало нямаше нищо. Дъно като дъно. Отлична видимост, прекрасни условия за снимки. А сетне почувствувах много ясно, че там има нещо. Рибка се мярна край веслото. Водата около нея изведнъж потъмня и пак се зачу изщракване. Рибката косо заплува към дъното. Петър кимна. — Господаря я повика при себе си. — Как повика? Че какъв е тоя „Господар“? Къде се крие? Отрупахме папуаса с въпроси, но той нищо смислено не можа да ни отговори. Според Петър Господаря понякога е огромен като самото море, а понякога малък като мравка. Но точно какво представлява, не беше ясно. С това нашето първо посещение при Господаря завърши. Петър трябваше да гребе почти три часа срещу течението и се върнахме на шхуната съвсем капнали. Петър каза, че друг ден пак ще отидем при Господаря. Вечерта при нас на кораба неочаквано дойде холандецът. Не може да се каже, че разговаряхме. Той просто седеше, гледаше встрани и сегиз-тогиз промърмор<\|endoftext\|>
нуждаят от помощта ни и могат пряко да общуват с покойните си близки. Но най-често е необходимо усилване на сигнала. Този център разполага със съответната апаратура, за да достави до слуха ни гласовете на покойниците. Извършваме и други услуги, като клетвени отричания, пропъждане на духове, призовавания и тъй нататък, които стават необходими от време на време, когато плътта контактува с дух. — Тя му се усмихна сърдечно. — Стана ли ви по-ясно? — Много благодаря — каза Блейн и тръгна по коридора към стая 32-А. В малката сива стаичка имаше няколко кресла и високоговорител на стената. Сядайки, Блейн се запита какво ли ще стане. — Том Блейн! — извика от високоговорителя безплътен глас. — А? Какво? — запита Блейн, като скочи на крака и се хвърли към вратата. — Том! Как си, момче? Вече стиснал дръжката на вратата, Блейн изведнъж позна гласа. — Рей Мелхил? — Точно така! Аз съм горе, където отиват богаташите, като умрат! Страхотно, а? — Меко казано — отвърна Блейн. — Но, Рей, как го направи? Мислех, че нямаш задгробна застраховка. — Нямах. Чакай да ти разправя цялата история. Дойдоха да ме вземат около час след тебе. Адски бях побеснял, мислех, че ще се побъркам. Останах си разгневен и под упойката, и по време на изтриването. Още бях ядосан, когато умрях. — Как беше смъртта? — запита Блейн. — Като взрив. Усетих как се разпръсквам навсякъде, ставам по-голям от галактиката, разпадам се на късчета, те пък се разпадат на още по-ситни късчета и всяко едно от тях бях аз. — И какво стана? — Не знам. Може би гневът ми помогна. Бях се разпънал до предел — още мъничко и вече нямаше да съм аз, — а сетне просто отново се събрах. Случва се понякога. Както ти казах, няколко души на милион винаги са оцелявали без задгробна тренировка. Аз бях един от щастливците. — Сигурно знаеш как я карам — каза Блейн. — Опитах да направя нещо за теб, но вече те бяха продали. — Знам — потвърди Мелхил. — Благодаря все пак, Том. И знаеш ли, благодаря, че цапардоса онзи мърляч. Дето се е намърдал в моето тяло. — И това ли видя<\|endoftext\|>
, който беше отрупан с още неувехнали цветя. На лунната светлина прочетох името — Джордж Строб. Датите отдолу бележеха краткия житейски път на Джордж Строб 19 януари 1977 от едната страна, а от другата — 12 октомври 1998. Ето защо цветята още не бяха увехнали — 12 октомври беше преди два дни, а от 1998 бяха изминали две години. Родствениците и приятелите на Джордж бяха дошли на гроба му, за да почетат паметта му. Под името и датите беше написано още нещо. Наведох се още повече, за да го прочета… …и панически отскочих назад, давайки си сметка, че съм съвсем сам в някакво гробище, озарено от лунната светлина. __„Говореното — изговорено, стореното — сторено“__ — гласеше надписът. Разбрах, че майка ми е мъртва, може би беше умряла именно в този момент и нещо ми изпращаше послание. Нещо, което определено притежаваше извратено чувство за хумор. Бавно заотстъпвах към пътя; вслушвах се във вятъра, полюшващ клоните на дърветата, вслушвах се в ромоленето на потока и в квакането на жабата, наострил уши за друг звук — шумолене на суха пръст и изтръгващи се корени, докато нещо, което още не е съвсем мъртво, протяга ръка към маратонката ми… Краката ми се подкосиха. Политнах, ударих лакътя си в един надгробен камък и едва не разцепих тила си в друг. Тупнах по гръб на земята, а над мен надвисна луната, която току-що се беше издигнала над дърветата. Вече не беше оранжева, а бяла и блестеше като полирана кост. Вместо след падането да изпадна в още по-голяма паника, съзнанието ми се проясни. Нямах представа какво съм видял, но със сигурност не бе каквото съм _си въобразил, че виждам_; подобни свръхестествени явления допадат на почитателите на Джон Карпентър и Уес Крейвън, но никога не се случват в действителност. _„Да, добре, чудесно_ — прошепна въображаем глас. — _Ако сега си тръгнеш, ще продължиш да вярваш, че призраците и таласъмите са измислица. Ще продължиш да го вярваш до края на живота си.“_ — Майната ти! — казах и се изправих. Отзад джинсите ми бяха мокри и прилепнали към кожата. Не ми беше лесно да се върна при надгробния камък на Джордж Строб, ала се оказа, че не е трудно колкото очаквах. Вятърът стенеше в клоните и все повече се усилваше — сигурен знак за влошаване<\|endoftext\|>
ция! Двамата мъже уплашено се спогледаха. — Какво правите, по дяволите? — изсъска Тревър. — Всичките ли искате да ни арестуват? Полицаят се приближи към Трейси. — Да, госпожице? Случило ли се е нещо? — О, нищо не се е случило — отвърна весело Трейси. — Тези двама прекрасни господа намериха изгубените от мен ценни бижута и искат да ми ги върнат. Опасявах се, че трябва да се обърна към ФБР. Двамата се спогледаха с ужасени погледи. — Те предложиха да ви помоля да ме придружите до някое такси. — Разбира се. С най-голямо удоволствие. Трейси се обърна към двамата. — Сега вече няма никаква опасност да ми върнете бижутата. Този чудесен полицай ще се погрижи за мен. — Всъщност, много по-добре ще е, ако ние… — Не, не, настоявам да ми ги върнете сега — упорстваше Трейси. — Зная, че държите да не изпуснете самолета. Двамата погледнаха полицая, после отново безпомощно се спогледаха. Нямаше какво друго да направят. Том Бауърс бръкна с голямо неудоволствие в джоба си и извади велурената торбичка. — Благодаря — каза Трейси. — Тя пое торбичката, отвори я и погледна вътре. — Слава богу. Всичко е тук. Том Бауърс направи последен опит. — Защо за по-сигурно не я задържим ние, докато… — Това не е необходимо — отвърна бързо Трейси. Тя отвори чантата си, пъхна вътре торбичката и извади две банкноти по пет долара. Подаде на всеки по една. — Ето ви по един скромен подарък в знак на голямата ми благодарност за онова, което направихте за мен. Всички останали пътници бяха вече преминали през изхода. — Последно повикване. Трябва вече да се качвате, господа — покани ги служителят на летището. — Отново ви благодаря. — Трейси сияеше, когато си тръгна с полицая. — Голяма рядкост е да срещнете честни хора в днешни времена. Осемнадесета глава Том Бауърс, по рождение Джеф Стивънс, седна до прозореца и се загледа навън. Той вдигна носната си кърпа към очите, а раменете му се разтресоха. Седналият до него Денис Тревър, известен още и като Брандън Хигинс, учудено го погледна. — Хей — обърна се той към Джеф. — Та това са само пари. Не си струва да се плаче за пари. Джеф Стивънс обърна лице с рукнали по<\|endoftext\|>
г. — спечелване на историческа битка на Косово поле, 1393 г. — завладяване на България, 1396 г. — победа над кръстоносните войски начело с унгарския крал Сигизмунд при Никопол. Това е в XIV век. В началото на следващият век, в 1402 г, обаче идва поражението от монголите на Тамерлан при Анкара. Следват няколко години на междуособици и борби за султанския престол, но след това победоносният възход продължава: 1444 г. — победа над кръстоносните войски начело с полския крал Владислав II Ягело при Варна, 1453 г. — превземане на византийската столица Цариград, втората половина на XV век — завладяване на по-голямата част на Балканския полуостров (Сърбия, Босна, Херцеговина, Албания, Гърция, Черна гора), победи над Венеция в Средиземноморието (войни от 1463–1479 г. и от 1499–1500 г.). Освен това през XV век османската държава завоюва много територии на изток и север — Трапезунд (1461 г.), Карамания (1473 г.), Крим и Азов (1475 г.). Още по-богат на войни и завоевания е XVI век: 1514 г. — победа над Иран, 1515 г. — завладяване на Кюрдистан, 1517 г. — победа над египетския султан и завладяване на Египет и Сирия, 1518 г. — подчиняване на Алжир, 1522 г. — завземане на остров Родос, 1526 г. — победа в битката при Мохач и ликвидиране на Унгария, 1538–1540 г. — война с Венеция и Испания и завладяване на венециански търговски пунктове в Морея и островите, 1555 г. — завладяване на Ирак, 1556 г. — завладяване на Триполитания, 1571 г. — завладяване на остров Кипър, 1574 г. — завладяване на Тунис. Има, разбира се, и неуспехи и поражения: 1387 г. — поражение от войските на босненския крал Твърдко и сръбския княз Лазар при Плочник, 1402 г. — поражение от монголите при Анкара, средата на XV век — няколко неуспешни похода срещу въста<\|endoftext\|>
носа, като премисляше положението си. Ако тази работа с интервюто и снимките не доведе до нищо, щеше да му се наложи просто да се сбогува с Дейвис Уитсел и да се оправя сам. Та нима имаше някакъв друг избор? Времето минаваше. Трябваше да намери начин да върне медальона на Негово Величество краля. Той си изми зъбите, приглади си с четка козината и още известно време гледа образа си в огледалото. Реши, че все пак изглежда много по-добре, отколкото при пристигането си тук. Това да се храниш и да спиш редовно се оказа, че прави направо чудеса. Той изтри лапите си с кърпа, но мисълта му беше другаде. Жалко, че госпожа Уитсел бе решила да замине. Не можеше да разбере от какво тя се бе почувствала толкова притеснена… Стори му се, че чу някакъв шум и се извърна. Тъкмо в този момент в лицето го плисна спрей, който парализира цялото му тяло. Той се отдръпна назад, започвайки да се задушава. Едно въже бе омотано около муцуната му и напъхаха главата му в чувал. Вдигнаха го и го понесоха нанякъде. Той се опитваше да се бори, но безпомощно, тъй като ръцете, които го държаха, бяха яки и опитни. Чу спотаени и припрени гласове и през малка дупка в чувала зърна черна закрита кола, задните врати на която бяха отворени. Хвърлиха го вътре в колата и затвориха вратата. Нещо остро се заби в гърба му и той загуби съзнание. ЛЮБОВНА ПЕСЕН Денят отмина и вечерта настъпваше в земите на Речния господар. Вълшебните същества от Елдъру оставяха работата си и започваха да палят лампите по алеите и пътищата, приготвяйки се за настъпващата нощ. Те се стрелкаха насам-натам по огромните стари дървета, в недрата на които се бе сгушил техният град — по стволовете и клоните им, нагоре-надолу по набраздените дънери, сред издължаващите се сенки и все по-сгъстяващата се мъгла. Водни духове, нимфи, наяди, феи, самодиви, първични същества от най-различен вид и форма — всички те принадлежаха към вълшебните създания, които обкръжаваха Отвъдноземската долина, създания, които бяха избягали или са били изхвърлени от светове, където животът не им е носел удоволствие, макар че е траел вечно. Речния господар беше застанал в края на парка, който се намираше пред неговия горски град и размишляваше за копнежа на всички по изгубения рай. Той бе високо, слабо<\|endoftext\|>
градът падне, ще разберат. Мисля, че скоро може да драсне нанякъде. Елейн кимна и се намръщи. Наемниците не бяха единствените плъхове, които щяха да побягнат. — Вие имате ли добра новина, господин Нори? Първият чиновник си стоеше кротко — галеше с пръсти щампованата си кожена папка и се преструваше, че уж не слуша Рийни. — Мисля, че ще мога да надмина госпожа Харфор, милейди. — В усмивката му почти се долавяше нотка на триумф. Напоследък той рядко носеше по-добри новини. — Разполагам с човек, за който съм убеден, че може успешно да проследи Мелар. Ще позволите ли да го представя? Виж, това беше чудесна новина. Пет души бяха загинали в опитите си да проследят Дойлин Мелар, когато излизаше нощем из града, и съвпадението изглеждаше прекалено. Първият, изглежда, се беше сблъскал с уличен разбойник и тя реши, че не си струва да мисли повече за случилото се, освен да се уреди помощ за вдовицата на човека. Градските стражи успяваха донякъде да държат престъпниците под контрол — освен палежите поне, — но крадците се загръщаха с нощната тъмнина като с плащ. С другите четирима като че ли се беше случило същото — бяха убити с по един удар с нож и кесиите им бяха опразнени; но колкото и опасни да бяха нощем улиците, толкова съвпадения едва ли бяха възможни. Щом тя кимна, мършавият мъж заситни към вратата, отвори едното крило и надникна навън. Елейн не можа да чуе какво каза — преградата действаше двупосочно, — но след минутка в стаята влезе плещест гвардеец и забута пред себе си тътрещ се мъж с пранги на китките и глезените. Всичко у затворника изглеждаше… безлико. Не беше нито дебел, нито слаб, нито висок, нито нисък. С кафява коса, без някакъв особен оттенък, очите му — също. Лицето му беше толкова обикновено, че Елейн се съмняваше, че ще може да го опише. Никаква особеност не изпъкваше. Облеклото му беше също толкова невзрачно — просто кафяво палто и брич, нито от много добра вълна, нито от много лоша, поомачкано и позамърсено, колан с проста метална тока, като която в Кемлин сигурно имаше още десет хиляди. С две думи: беше неотразимо забравим. Биргит кимна на гвардееца да го спре по-далече от столовете и му нареди да изчака отвън. — Благонадежден мъж — каза Норик, щом стражът излезе. —<\|endoftext\|>
апетит — ще се разболеете; ако ядете с лъжица — очакване; ако е без лъжица — скръб, ако други ядат и вие ги гледате — големи облаги. ЯДКА Ако сънувате или ядете ядки — вие ще надминете другите в бизнеса. ЯДОВЕ Ако сънувате, че ви е яд на някого за нещо — очаква ви голямо безгрижие; ако друг го е яд на вас — ще имате добра печалба. ЯЗДЕНЕ Ако сънувате, че яздите нещо — ще се ожените за богата особа; ако яздите кон — ще получите радостни новини, благодарение на жена; яко яздите по неравен път — ще се прославите; ако яздите кон с дълга опашка — приятелите ви ще ви ч помогнат в начинанието ви; ако е със седло — много хора ще ви притесняват; ако друг язди — ще тръгнете по лош път. ЯЗОВИР Ако сънувате или се къпете в язовир — вж. ЕЗЕРО. ЯЙЦА Ако сънувате яйца — голяма любов; ако са счупени — ще изпаднете в затруднено положение; ако ги купувате — ще подобрите материалното си положение, ако вие ги мътите — грижи; ако са червени — щастие; ако ги ядете — сила; ако държите великденско яйце — сполука; ако квачка ги мъти — безполезни разходи; ако са от щраус — семеен уют и разбирателство. ЯКА Ако сънувате или шиете яка — безгрижност; ако я гладите — бъдете по-сериозни; ако е колосана — ще ви командват в дома ви. ЯКЕ Ако сънувате или носите яке — дълъг и щастлив живот, ако го купувате — ще се венчаете с вдовица, вдовец, ако е скъсано — болест за ваш познат. ЯЛОВ Ако сънувате, че сте ялови — трудът ви не ви носи добри доходи; ако е друг — нещастие във вашето семейство. ЯМА Ако сънувате или копаете яма — вие имате зли намерения; ако е малка — опасност; ако е голяма — ще натрупате големи дългове; ако паднете в нея — голяма загуба. ЯМУРЛУК Ако сънувате или носите ямурлук — спокоен живот; ако го скатавате — почит; ако го шиете — ще изпитате голямо удоволствие; ако е нов — благополучие и добра работа<\|endoftext\|>
. Просто не мога да повярвам колко е груб. — Груб ли? — попита майка ми. — С жената, която стои в стаята на дръпнати завеси с тапи в ушите. Груб ли, скъпа? Второто му посещение не ме притесни както първото: Беше дошъл да види дъщеря си, на което имаше пълното право. Както майка ми каза, трябваше да се радвам, че детето има такъв всеотдаен баща. Оттогава нататък той идваше от Лондон на всеки пет-шест дни и при всяко посещение аз оставах вътре. Въпреки че веднъж — независимо от тапите за уши — го чух да се смее и беше все едно да удряш по счупена кост; бях потресена до каква степен още бях способна на болка. Една вечер занасях Ема в леглото и тя прошепна във врата ми, така тихо, че едва я чух: — Антон мирише приятно. Това не означаваше нищо. Ема още не можеше да образува свързани изречения. Със същия успех можеше да каже: „Антон ближе дървета“ или „Антон пие бензин“, но думите й предизвикаха у мен толкова силен и познат копнеж, че ми идеше да вия. Длъжна бях да възкреся мантрата, която ми бе помогнала през първите дни след раздялата: Антон и аз бяхме влюбени, създадохме дете, бяхме сродни души от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо толкова скъпоценно може само да бъде трагичен и раздялата навярно винаги ще боли. Спомних си онези тихи дни, точно преди да напусна Лондон, когато мислех, че с Антон сме на една крачка от приятелството. Колко съм се заблуждавала: ни най-малко не се приближавахме към него. Продължавах да пиша всеки ден, думите бликаха от мен и всяка вечер, преди да сложим Ема да си легне, прочитах написаното през деня и мама беше във възторг. И Ема добавяше коментара си. („Скапано.“ „Опърпано.“ „Акано.“) Не преживях „адреналиновия спад“, който ми предрече д-р Лот, но през петте седмици, колкото повече пишех, толкова повече чувството за избавление изчезваше. До началото на май, когато завърших книгата, почти си бях възвърнала нормалното състояние. (Може би малко по-жизнерадостна, отколкото бях преди инцидента.) Знаех, че „Омагьосаният живот“ нямаше да покори издателствата, но хората щяха да го харесат. Това не бе дързост; знаех, че критиката ще бъде безмилостна.<\|endoftext\|>
можеше да се окажат напразно хабене на мастило и хартия. Никоя Сестра нямаше да откаже да се подчини на Амирлин, във всеки случай не и пряко, но много декрети налагаха да бъдат разпоредени стотици други неща, в най-добрия случай се осъществяваха бавно, понякога толкова бавно, че все едно че нищо не става — и това съвсем, ама съвсем не беше добре. Алвиарин стоеше и я гледаше, спокойна като замръзнало езеро. Елайда затвори капака на алтарската кутия. Задържа само тясното листче, възвестяващо сигурната й победа, и несъзнателно го опипа. — Да не би Теслин или Джолайн най-сетне да са благоволили да изпуснат някоя думичка повече за безопасното си пристигане? Това трябваше да напомни на Алвиарин, че никоя не бива да се смята за напълно застрахована. Никой не се интересуваше какво става в Ебу Дар, а Елайда най-малко — столицата на Алтара можеше да пропадне в морето и с изключение на търговците никой дори нямаше да го забележи. Но Теслин бе заседавала в Съвета почти петнадесет години преди Елайда да й нареди да остави стола си. Щом Елайда можеше да прати една заседателка — Червена при това, която я бе подкрепила в издигането й — като посланичка при трон, голям колкото изсраното от муха, без никой да е сигурен защо и заради това да плъзнат стотици клюки, значи можеше да го направи с всяка. Виж, случаят с Джолайн беше друга работа. Тя бе задържала мястото си за Зелените няколко седмици и всички бяха сигурни, че Зелените са я избрали, за да докажат, че няма да бъдат сплашени от новата Амирлин, която малко преди това й бе наложила жестоко наказание. Такава безочливост не можеше да се позволи, разбира се, и не беше минала. Това също всички го знаеха. Трябваше да напомни на Алвиарин, че и тя е уязвима, но крехката жена само й се усмихна хладно. Докато Съветът си оставаше в този състав, тя наистина беше застрахована. Пазителката прелисти страниците в ръката си и измъкна една. — Няма вест от Теслин или Джолайн, майко. Въпреки че според новините, които вече получихте от троновете… — усмивката й се разшири до нещо, което опасно напомняше за насмешка — всички те са решили да пробват крилцата си, да видят дали сте силна като… като своята предшественичка. — Дори Алвиарин имаше достатъчно благораз<\|endoftext\|>
изцяло заети с непрестанно постъпващата информация. Това още повече го отчужди и засили предишното му убеждение, че когато тръгнат за срещата с Шол, той няма да бъде между тях. — Натурализиран или не, Шол май е единственият американец. Прав ли съм? — обърна се Маквей към Ремер. — Засега сме идентифицирали само германци — потвърди Ремер. В Бад Годесбург все още нямаха резултат за седемнайсет имена от списъка. Но с изключение на Шол всички проверени бяха високо уважавани, макар и твърде разнородни по убеждения, германски граждани. Докато отново се навеждаше над списъка, Ремер издиша грамаден облак дим и Маквей се опита да го разпръсне с длан. — Манфред, ако обичаш! Защо не вземеш просто да ги откажеш, а? — Ремер го изгледа сърдито и искаше да отговори нещо, но Маквей вдигна ръка. — Добре, знам, че тъй и тъй ще се мре. Ама не искам тъкмо ти да ме вкараш в гроба. — Извинявай — сухо каза Ремер и смачка цигарата в пепелника. Нарастващото раздразнение и дългите мълчаливи периоди издаваха общото разочарование на тримата изтощени мъже, опитващи да проумеят какво става. Ако се изключеше фактът, че събитието ще се проведе в двореца Шарлотенбург, а не в ресторантска зала, на повърхността всичко изглеждаше съвършено нормално — обикновено събиране на група влиятелни личности. Подобни неща ставаха стотици, може би хиляди пъти годишно по целия свят. Но повърхността си беше само повърхност, интересното лежеше под нея. Тримата разполагаха общо с повече от век професионален полицейски опит. Инстинктивно усещаха неща, които никой друг не би забелязал. Бяха пристигнали в Берлин заради Ервин Шол, а по всичко личеше, че той от своя страна идва заради Елтон Либаргер. Оставаше да намерят отговор на главния въпрос: защо? Въпросът ставаше още по-интригуващ поради факта, че сред всички тия знаменитости, поканени в негова чест, най-невзрачната фигура беше самият Либаргер. Архивните проучвания на Бад Годесбург бяха установили, че е роден през 1933 година в град Есен, единствено дете в семейството на беден зидар. След завършване на гимназия през 1951 година бе изчезнал сред бурния живот на следвоенна Германия. Три десетилетия по-късно, през 1983, внезапно бе изплувал от сянката, но вече като мултимилионер. Обкръжен от десетки слуги, той живееше в имението Анлегеплац на двайсет минути път от Цюрих и контролираше<\|endoftext\|>
но от обществото по-остро, отколкото мъжкото. По-късно ипсацията се разпределя сравнително равномерно във всички възрастови периоди от живота на жената. Жените с по-високо образование, особено неомъжените, я използуват по-често вероятно защото сред тях, както вече показахме, са повече ония, които могат да стигат до оргазъм и не са в състоние да се откажат от сексуално разтоварване. По-иначе трябва да се преценява мастурбацията, която се практикува от семейни хора въпреки възможността за коитус. За щастие това се случва рядко. 20% от мъжете и 7,5% от жените съобщават в анкетата, че покрай половите сношения с другия пол са мастурбирали многократно. Какви са причините да се прибягва до ипсация въпреки възможността за контакт с партньора? Те се простират от предимно външни препятствия, през смущенията в междучовешкия контакт чак до перверзиите; импотентност на мъжа която тласка него и нея към ипсацията като заместител на коитуса и може да ги привикне към това; по-голяма наслада от самозадоволяването, когато мъжът не извършва коитуса по най-задоволяващия жената начин; преувеличени задръжки и комплекси за малоценност; изоставане на развитието на личността на инфантилно* ниво; страх от бременност или от венерически болести; неудовлетвореност от прекъснат коитус, отхвърляне на предбрачните полови сношения поради морални подбуди, отвращение от партньора, неедновременна поява на желанието у двамата, недостиг на дразнители или несръчно, разочароващо поведение на партньора, склонност към потискане на възбудата при отклоняващи представи. Самозадоволяването е винаги подозрително, когато е предпочитано пред съвокуплението с партньора. [* Инфантилен (лат.) — свойствен на детската възраст; недоразвит (б.ред.).] В изключителни случаи дългогодишният навик за собственоръчно предизвикване на оргазъм може да препятствува „приучването“ към задоволяване в коитус и да връща към ипсацията. Такива случаи срещнахме у някои късно омъжили се или живели дълго като вдовици жени, които търсиха лечебна помощ. Стъпка по стъпка със съдействието на разбиращия съпруг те бяха пренагласени, докато мъжкият член започне да предизвиква оргазъм у тях. Макар всичко това да е станало повод за търсене на съвет, то не дава основание да се мисли за болестно променена сексуалност<\|endoftext\|>
лаборатория с ветеран, който се издържаше точно с такава издръжка. Този сержант, който се държеше с мен бащински, ми каза: — Не го вземай толкова навътре, синко. Прибери се у дома, намери си някаква работа, изчакай една година. Законопроектът ще бъде приет със задна дата, почти е сигурно. Още си млад, бъдещето е пред теб. И така, намирах се на Ривиерата, цивилен, наслаждавах се на Европа преди да използвам безплатно извозване до родината. Учението в Хайделберг беше изключено. О, парите, получени като заплата, които нямах възможност да похарча в джунглата, плюс неизползуваната отпуска, плюс спечеленото на покер съставяха сума, с която бих могъл да изкарам тук една година. Но тя нямаше да стигне да защитя научна степен. Разчитах на тези митически „войнишки издръжки“ да ми осигурят пари за храна, а с наличните си средства щях да плащам за квартира. Моят (ревизиран) план беше следният. Да се възползвам от безплатния транспорт до дома преди да изтече една година… преди да започнат учебните занятия. С наличните пари да си платя пансиона при леля и чичо, да работя през следващото лято и да видя как ще се подредят работите. Сега, когато наборната комисия вече не ме заплашваше, бих могъл да намеря някакъв начин да избутам следващата година, дори и да не можех да стана „Herr Doctor Gordon“. Учебната година обаче започваше чак есента, а сега беше пролет. Беше адски добре да опозная малко Европа преди да се напъхам в каменотрошачката на живота. Втори такъв шанс може би нямаше да имам. Имаше и една друга причина да не бързам да се върна: билетите за лотарийно залагане. Наближаваше тиражирането за коне. Ирландското залагане започва с лотария. Най-напред се продават достатъчно билети, за да се изпълни Гранд сентръл стейшън. От постъпилите средства ирландските болници получават 25 процента и те са единствените сигурни печеливши. Малко преди състезанието се извършва тиражирането за коне. Примерно за двайсет коня. Ако билетът ви не спечели, той се превръща в ненужно парче хартия. (Е, има малки утешителни печалби.) Ако ви се падне кон, това все още не значи, че сте спечелили. Някои от конете няма да стартират. От онези, които стартират, повечето<\|endoftext\|>
. Ако натрапниците не успеят да се опазят, значи наистина не заслужават и да се слеят със Серайс. Може би боговете знаят добре какво правят, когато подклаждат войни сред хората. Така старите кръвни линии, отслабени от разкоша и духовния упадък, измират и освобождават място за младите, напористите. А и новият генетичен материал се подлага на изпитание… Аларт врътна глава. — Някога сигурно е било полезно. Войната наистина е била изпитание на силата и храбростта, а слабите не са продължавали рода си чрез потомството. Не ми се вярва, че същото важи и за настоящето — подли измислици като лепкавия огън избиват и силните наред със слабите, дори жените и децата, а нима те са виновни за разправиите между господарите? — Лепкав огън! — прошепна Михаил. — И това ли дочакахме — Владенията да се нападат с лепкав огън?! Дано поне не сеят опустошение навсякъде. Суровините се добиват твърде трудно, а и бързо се развалят, щом веднъж ги изложиш на въздух… — Сроднико, правят го матричните кръгове в Кулите. Това също ме подтикна да се махна по-далеч. Нямаше да ме пратят на достойна смърт в битка, а щях да се занимавам точно с тази гнусотия… — Всички ли на юг от Кадарин са си загубили ума? А аз, наивникът, се заблуждавах, че обикновената разсъдливост ще ги възпре от употребата на оръжия, съсипващи и победители, и победени! Дори сега ми е трудно да повярвам, че почтен човек би нападнал по подобен начин свои сродници. Аларт, наистина е по-добре да останеш тук. Бих разгневил боговете, ако поощрявам когото и да било да участва в такава подлост! — Лицето му се сгърчи. — Дали пък няма да е проява на божествено милосърдие, ако онези в равнините се изтребят взаимно, както в легендата за драконите, изгорили се един друг с огъня си? А доскорошните им жертви започнали да градят нов живот върху пепелищата… 16 Рената бързаше, забола поглед в краката си, през един от вътрешните дворове. Унесена в мислите си, тя се блъсна в някого, промърмори извинение и щеше да продължи по пътя си, но две ръце я прихванаха за раменете. — Почакай мъничко, сроднице! — помоли Аларт. — Почти не съм те виждал, откакто дойдохме тук. Рената го погледна най-сетне. — Братовч<\|endoftext\|>
. Но ти ни каза за какво сте говорили. По волята на Клеки-петра ти стана брат на Винету, а въпреки това искаш да го напуснеш. Няма ли тук противоречие? — Не. Братята невинаги са заедно. Често пътищата им се разделят, когато пред тях се изправят различни цели. — Но те се виждат пак, нали? — Да. И вие пак ще ме видите, защото моето сърце ще ме доведе отново тук. — Душата ми се радва да чуе тези думи. Когато и да дойдеш, ще те посрещнем с голяма радост. Инчу-чуна тъгува искрено, че говориш за различни цели. Не би ли могъл и тук при нас да се чувстваш щастлив? — Не знам, тук се намирам от твърде скоро, за да мога да отговоря на този въпрос. Може би ние сме като две птички, кацнали в сянката на едно дърво. Едната от тях се храни от плодовете на това дърво и остава на него. Другата обаче се нуждае от друга храна и затова не може да остане там завинаги. Тя трябва да отлети. — Мисля, че не бива да се съмняваш, че ще ти дадем всичко, каквото пожелаеш. — Сигурен съм в това. Но когато говорех за храна, нямах предвид храната, от която се нуждае тялото. — Да, знам че вие, бледоликите, говорите и за храна на духа. Научих го от Клеки-петра. На него му липсваше тази храна при нас; затова беше понякога тъжен, въпреки че се стараеше да не го забележим. Ти си по-млад от него и сигурно желанието ти да заминеш оттук ще е още по-силно. Но ние те молим да се върнеш пак при нас. Може би тогава мислите ти ще бъдат други и ти ще разбереш, че и при нас можеш да се чувстваш добре. Но много искам да знам какво ще правиш, като се върнеш отново в градовете на бледоликите. — Не мога да ти кажа отсега. — Ще останеш ли при бледоликите, които искат да строят пътя за Огнения кон? — Не! — Добре ще постъпиш. Ти стана брат на червенокожите мъже и не бива да помагаш на бледоликите, когато решат отново да ни отнемат земята чрез измама. Но там, където отиваш, не можеш да живееш от лова, както тук. Трябва да имаш пари, а Винету ми каза, че си беден. Ти щеше да получиш пари, ако ние не ви бяхме нападнали. Ето защо моят син ме помоли да ти предложа обезщетение. Искаш ли злато? При този въпрос той ме погледна така<\|endoftext\|>
нормално и се изправи. — И на мен ми писва понякога от него… — подхвана той, но го прекъсна появилият се изневиделица огромен пазач грифон. Огромният му клюн блестеше на лунната светлина, той шибаше с опашка насам-натам, пристъпвайки с отпуснатата, но предпазлива походка на запътил се към купата с вечерята котак. — Таргор, пази се от звяра! — изписка Фредерикс. Уплахата възвръщаше старите му навици. Но се опомни. — Червен. От скъпите. Недосегаем за магически оръжия. — Ами червен ще е, какъв друг — навъсено подметка Орландо, докато вадеше жетваря и приклякаше в отбранителна позиция. Грифонът се закова, без да променя привидно небрежната си поза — ако изобщо нещо в тази кръстоска между лъв и орел, висока два метра и половина само до раменете, би могло да се нарече небрежно — и ги огледа със стъклени, безизразни черни очи, които накрая насочи към високия Таргор, с когото трябваше да се справи първо. Орландо се възмути: надяваше се, че поне отправното му движение ще е към Фредерикс, което би му открило възможност за чист замах към гръдния кош. Съществото изви шия да го огледа с едно око, тъй като орловата глава ограничаваше бинокулярното му зрение. Орландо се възползва от възможността да застане отново пред клюна му и се втурна с насочен към гърлото му меч. Грифонът се оказа с по-добро зрение, отколкото му се искаше, или пък с по-бързи рефлекси. Дръпна се при атаката му и замахна с тежка, ноктеста лапа. Орландо се сви под ужасните нокти, сграбчи с две ръце жетваря и го заби с всичка сила в гърдите на грифона. Мечът издрънча о люспите и отхвръкна. — По дяволите! — плъзна се той отново под лапите миг преди грамадата да се стовари отгоре му и да го затисне. — Тази гад май е облечена в ризница! — Въжето! — извика Фредерикс. — Насочи се към въжето! Орландо вдигна отново меча си и започна да обикаля около грифона. Дълбокото, къркорещо ръмжене на чудовището звучеше така, сякаш то се забавлява, докато се въртеше на задните си части, без да го изпуска от поглед. — Не съм се отказал да вляза. Фредерикс подскачаше покрай парапета. — Зарежи го, Орландо, ако те убият пак, докато си<\|endoftext\|>
Елица излиза. Златил седи замислен. ЗЛАТИЛ. Полудяха тез моите синове. И по-напреж не са били цвете, ама барем излизаха, ходеха на работа. Сега от два-три дена, като седнали в къщи, не похващат нищо… Какво кроят? Какво искат? _(Гневно)_ Хеле Рали! Ама ти поглеж само лицето му какво е, очите му. Върви подире ми, дебне ме. Тоз човек може да ме убие, окото му няма да мигне! БОРЯНА. Снощи той… Ама хайде да не казвам. ЗЛАТИЛ. Какво снощи? БОРЯНА. Снощи той натискаше вратата ти, тейко. Той искаше да влезе. ЗЛАТИЛ. Рали! БОРЯНА. Той беше, аз го видях. ЗЛАТИЛ _(силно разгневен)_. Ще ги изпъдя! И двамата ще ги изпъдя! И него ще изпъдя, и Андрея ще изпъдя. Още утре ще ида в града при съдията, ще направя книга, ще се отрека от тях. Не ми са синове те, не ги ща! Ще ги махна! Да вървят, където искат. Не ги ща! БОРЯНА. А Павли, тейко? ЗЛАТИЛ. Да къртят вратата ми! Да влизат насила нощя при мене! Какво искат? Връз баща си да дигат ръка! Не ги ща аз тях, не ги ща! БОРЯНА. А Павли, тейко? Него какво ще правиш? ЗЛАТИЛ. Павли е добър. Аз на Павли имам вяра. Павли и работи, и слуша. Аз като гледам Павля, като че виждам себе си, когато бях на неговите години… Павли е друго… БОРЯНА. Него какво ще правиш? ЗЛАТИЛ _(махва с ръка)_. Слушай, чедо… ще те питам нещо… _(Отива при Боряна)_ Ти вчера дето ми обади онуй, хубаво направи, много хубаво направи. Кой ти каза? БОРЯНА. Кое, тейко? ЗЛАТИЛ. Че там в градината, в дувара, съм турил нещо. То не беше пари, пари аз нямам… Кой ти каза, Андрея ли? Б<\|endoftext\|>
звуци откъм насрещната крепостна стена, виждаха се високо там други четирима тръбачи, дигнали срещу слънцето лъскавите си тръби. Като че ли тъкмо това бе чакал и някак прибързано излезе откъм българската страна конник с блестяща стоманена ризница и също стоманен островръх шлем. Това беше Мойсей Мокри, а от двете страни на едрия му кон подтичваха двама оръженосци. Личеше отдалеко и неговата необикновено едра снага, наместена удобно и здраво върху седлото. Единият от оръженосците носеше дълго, тежко копие на рамо, другият — тежка бойна секира; край лявата нога на ездача или някак изпод корема на коня се мяркаше дългият му меч. Той яздеше бавно по предстоящото полесражение, отиде нагоре и пак се върна — българите гледаха с гордост своя войвода. Но къде се бавеше противникът му? Тръбите бяха замлъкнали и от двете страни. Пак се чуваше ясно врявата на двете тълпи и тая на българите ставаше от час на час по-шумна: някои се подбиваха с ромееца, че не смее да излезе, други се гневяха и го ругаеха, че се големееше и караше да го чакат. Най-после двете поли на широката градска порта се дръпнаха назад, дръпнаха се още повече и бавно се разтвориха по цялата им ширина. Зейна градската порта, но очакваният противник все още не се показваше. Засили се още повече врявата сред българите. Най-после се втурна през разтворената крепостна порта бял кон и ездачът върху него блесна, като да беше цял от злато. Припна белият кон насам, сетне отеднаж се спря, приклекна, та опашката му легна върху земята и току рипна на задните си нозе, изправи се цял, докато пак се озова на четирите си тънки нозе, но като че ли стъпваше в огън. Дотичаха и край него двама оръженосци, дигнали и те копие и бойна, двуостра секира. На около тридесет разтега насреща седеше спокойно на коня си Мойсей Мокри и чакаше; двамата му оръженосци бяха до него. Първи дадоха знак българите, екнаха след тях и тръбите на ромеите горе на крепостната стена. Врявата на двете тълпи затихна, дори стана много тихо в широкия простор, когато замлъкнаха тръбите едни след други и от двете страни. Мойсей посегна и изтегли меча си. Гъркът не бързаше, само конят му пак се дигна на задните си нозе, после припна напред и в същото време ездачът също изтегли своя меч. Мойсей подкара тръс, движенията на коня му изглеждаха тежки и бавни поради едрия ръст на животното, докато белият кон<\|endoftext\|>
света може да има подобно същество. — На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте? — Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж. — Но сега нищо ви няма. — Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън. — Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието. — Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар. — Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини. Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни. — Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това? — Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная. — Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай? Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи: — Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ. Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва. — Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен. — Какво значи това? — Не може ли да ме пуснете да си отида? — Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук? — Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното. — Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас<\|endoftext\|>
и бих могъл да те спася от позора. Амад ал Гандур ме упрекна, че съм християнин и действам като такъв, въпреки че той е мюсюлманин, а не се държи като такъв, защото възсяда кон, който е носил на гърба си християнин. Разкажи това на правоверните, с които общуваш! — Аллах ил Аллах, каква грешка допуснахме? Жал ми беше за стария шейх, но не можех да му помогна. Трябваше ли да се нагърбвам с позор, за да му спестя неговия? Не! Изобщо не можех да проумея какво беше влязло изведнъж в главите на двамата иначе разбрани мъже. Едва ли лични съображения бяха причината. Може би зародишът на поведението им отдавна е покълвал в тях заради начина, по който се държах с противниците ни. Но пощадата, която бях проявил към двамата бебехи, явно беше капката, която накара чашата на търпението им да прелее. Въпреки че сърцето ме болеше от загубата на жребеца, и през ум не ми минаваше да жертвам възгледите си заради отмъстителните навици на тези номади. Хадедихнът дълго язди редом с мен мълчаливо. Накрая плахо попита: — Защо се сърдиш така упорито? — Не ти се сърдя, Мохамед Емин, но съм потресен от това, че сърцето ти копнее за кръвта на онзи, на когото твоят приятел е простил. — Добре, ще поправя тази грешка! Той се обърна. Зад мен яздеха англичанинът и Халеф, следваше ги Алло с пленника, а най-отзад се движеше Амад ал Гандур. Не се обърнах назад, защото мислех, че Мохамед Емин иска да говори със сина си. Халеф и Линдси не се обърнаха по същата причина. Направихме го едва като чухме хадедихна да казва на висок глас: — Връщай се, свободен си! Още първият поглед ме убеди, че той е прерязал въжетата на пленника, който веднага хвана юздите на коня си, за да препусне в галоп. — Шейх Мохамед, какво направи! — извика Халеф. — Какво му стана на този? — изкрещя англичанинът. — Правилно ли постъпих, емир? — попита Мохамед. — Постъпи като хлапак! — казах аз ядосано. — Исках да изпълня желанието ти — извини се той. — Кой ти каза, че искам да го освобождавам веднага? Сега нямаме заложник и отново сме в опасност! — Аллах истафар! (Господи, прости му!) — извика Халеф. — Хайде да настигнем<\|endoftext\|>
бъде безсмислено прахосване на сили. Според Оотек вълчата тактика в замяна била една системна проверка на здравето и общото състояние на дивеча, която открива кои животни не са наред. Ако имало много елени, прегледът се провеждал като всяка група се подгонвала и принуждавала да тича докато проличи има ли или няма болни, ранени и непълноценни животни. Намерят ли се такива, вълците ги обкръжават и се опитват да ги убият. В противен случай вълците прекратяват гонитбата и опитват следващата група. При условие, че броят на елените е малък, начините били други. Няколко вълка вкарват стадото в клопка, съвместно с други вълци, които пък причакват карибуто в капана. И най-сетне, ако има съвсем малко елени, вълците прибягват до преследване с щафета — всеки едни гони елена известно разстояние, после го поема друг вълк и т. н. Подобни методи наистина намаляват природните преимущества на карибуто, но дори и при тях жертва на вълците-преследвачи стават обикновено най-слабите или поне най-неспособните. — Казах ти и по-рано — продължи Оотек — еленът храни вълка, но вълкът поддържа елена силен. Ние знаем, че ако не бяха вълците, скоро и един елен нямаше да остане, щяха да измрат всичките, като се разнесе слабостта. Ескимосът подчерта също, че когато вълците убият веднъж карибу, не ловуват повече, докато не изчерпят запасите и гладът не ги принуди отново да се заемат с работа. За човек като мене, обучаван в убеждението, че вълците не само са способни да уловят всичко, стига да поискат, но тласкани от своята неутолима жажда за кръв разкъсват поред каквото им попадне, тези мисли звучаха съвсем непривично. Но почти всички ловувания, които наблюдавах сам, следваха горния модел. Ловците, на брой до осем, бавно се разхождаха сред разпръснатите карибу, които винаги запазваха абсолютно безучастен вид в присъствието на „смъртните си врагове“. От време на време един, два или три вълка излизаха от строя за малко и се спускаха по някои кошути наблизо. Обикновено кошутите изчакваха атакуващите на стотина метра разстояние, преди да изправят глава и пренебрежително да побегнат. Вълците спираха и наблюдаваха техния бяг — ако вървеше нормално и всички видимо бяха добре, те си отиваха. Изпробването не бе чист хазарт и постепенно се досещах какъв бе начинът на селекция. На практика вълците много<\|endoftext\|>
ги докара дотам. Да, ти ги докара дотам и въпреки това продължаваш да се усмихваш, както се усмихваш и сега. Има и нещо още по-лошо. Знам, че ти и Хари сте неразделни. Поне заради това, ако не за друго, не биваше да посрамваш името на сестра му. — Внимавай, Базил! Отиваш твърде далеч. — Длъжен съм да говоря и ти си длъжен да ме изслушаш. И ще ме изслушаш. Преди да се срещнеш с лейди Гуендълин, и през ум не минаваше на някого да злослови за нея. А коя почтена жена в Лондон би я поканила сега на разходка в Парка? Дори на децата й е забранено да живеят с нея! Разказват се и други истории — виждали са те да излизаш на разсъмване крадешком от някакви ужасни бордеи и да се промъкваш, преоблечен, в най-долните свърталища на Лондон. Верни ли са те? Възможно ли е да са верни? Когато ги чух за първи път, се изсмях. Сега продължавам да ги чувам и те вече ме карат да потръпвам. Ами животът, който водиш в твоето имение? Дориан, ти не знаеш какво се говори за теб! Заявявам ти открито, че искам да ти чета морал. Хари казваше веднъж, доколкото си спомням, че всеки, когато изпадне в ролята на любител енорийски свещеник, започва с обещанието да не чете проповеди и после го нарушава. Аз обаче не искам да ти дам такова обещание. Аз искам да водиш живот, за който хората да те уважават. Искам да имаш добро име и неопетнена чест. Искам да оставиш тези отвратителни хора, с които общуваш. Не свивай така рамене! Не бъди тъй безразличен! Ти можеш да оказваш необичайно влияние. Нека то бъде за добро, а не за зло. Говорят, че развращаваш всеки, с когото ставаш близък, и че е достатъчно да влезеш в един дом, за да те последва позорът. Не знам дали е така, или не. И откъде бих могъл да знам? Но така говорят. А ми разказват и такива неща, в които е невъзможно да се усъмниш. Лорд Глостър беше един от най-добрите ми приятели в Оксфорд. Той ми показа писмо, написано от жена му, преди да умре самотна във вилата си в Мантон. Твоето име бе замесено в най-ужасната изповед, която някога съм чувал. Казах му, че това е невъзможно, че те познавам много добре и че ти не си способен да извършиш подобно нещо. Познавам<\|endoftext\|>
лице в кърпичката си. По черните бузи на добрата леля Данна се стичаха сълзи и тя непрекъснато повтаряше: „Господи, смили се над нас!“… А старият Къджоу усърдно бършеше с ръкав очите си, лицето му се гърчеше от състрадание и той от време на време пригласяше на леля Дайна. Нашият сенатор беше държавник и, разбира се, от него не можеше да се очаква да плаче като другите простосмъртни. Той обърна гръб и се загледа в прозореца, като триеше усърдно очилата си, покашляше и от време на време бършеше носа си, нещо, което би се сторило подозрително на всеки, който би могъл критично да гледа на нещата в такъв един момент. — Защо казвате, че господарят ви бил добър? — извика той изведнъж, като решително преглътна буцата, заседнала на гърлото му. — Защото той наистина беше добър господар. Винаги ще говоря така за него. И госпожата беше много добра. Но те не можеха да постъпят другояче. Те дължаха пари на един човек и той, не знам точно как, можа да ги принуди да изпълнят неговата воля. Аз чух как господарят казваше на госпожата това, а тя го молеше и се застъпваше за мене. Но той й каза, че нищо не може да се направи — книжата били вече подписани… Тогава взех детето и избягах… Не мога да живея без него. То е всичкото, каквото имам на този свят. — А нямате ли мъж? — Да, имам. Но той принадлежи на друг господар — зъл, жесток. Той не му даваше да идва при мене; ставаше все по-лош и по-лош и заплашваше, че ще го продаде на Юг. Сигурно никога вече няма да го видя. Повърхностният наблюдател би помислил, че жената е равнодушна към съдбата на мъжа си — така спокойно разказваше тя. Но големите й черни очи говореха съвсем друго. — Горката! А къде смятате да отидете сега? — състрадателно я запита мисис Бърд. — В Канада… Но не зная къде се намира. Много ли е далече? — запита тя, като погледна доверчиво мисис Бърд. — Бедната — неволно въздъхна мисис Бърд. — Навярно е много далече оттук? — запита жената тревожно. — Много по-далече, отколкото си мислите, бедно дете — каза мисис Бърд. — Но ние ще се опитаме да ви помогнем. Дайна, приготви й легло в твоята стая, а до утре ще измислим нещо… А вие не се тревожете, мила.<\|endoftext\|>
екрана на компютъра за операции ще се появят две звездички. И ще ви изпратят при мен. — Така или иначе ме изпратиха при вас. Телефонистката ме свърза с вашия офис. — Случайност. В Отдела за задгранични услуги има още двама служители. Дори да ви бяха свързали с някой от тях, фишът щеше да изисква пак да ви изпратят при мен. Аз съм изпълнителният директор. — Ясно. — Но Борн не беше съвсем сигурен, че наистина му е ясно. В тази последователност съществуваше пропаст, място, което трябваше да бъде запълнено. — Чакайте малко. Вие не знаехте нищо за този фиш, преди да донесат сметката в офиса ви. — А защо съм я поискал? — прекъсна го Д’Амакур, изпреварвайки въпроса му. — Разсъждавайте разумно, мосю. Поставете се на мое място. Обажда ми се някакъв човек, представя ми се, след което казва, че „говори за милиони франкове“. Милиони. Вие нямаше ли да се заинтересувате да извършите услугата? И да приложите правилата по най-удобния за вас начин? Гледайки елегантния, но с поизносени дрехи банкер, Джейсън осъзна, че това, което беше казал току-що, не беше ни най-малко изненадващо. — Инструкциите. Какви бяха? — Веднага да се позвъни на един телефон — нерегистриран, разбира се. Трябваше да се обадя там и да дам цялата информация. — Помните ли номера? — Имам навика да помня такива неща. — Похвално. Кажете ми го. — Трябва да се подсигуря, мосю. Откъде другаде бихте могли да го научите. Задавам този въпрос.. как се казваше?.. риторично. — Което означава, че знаете отговора. Откъде съм го научил? Ако изобщо стане въпрос. — В Цюрих. Платили сте на някого доста голяма сума, за да наруши не само изключително строгите правила на Банхофщрасе, но и швейцарските закони. — Струва ми се, че се сещам за един подходящ — каза Борн и физиономията на Кьониг изникна пред очите му. — Той вече е извършил подобно престъпление. — В Гемайншафт? Шегувате ли се? — Ни най-малко. Казва се Кьониг и бюрото му се намира на първия етаж. — Ще го запомня. — Сигурен съм, че ще<\|endoftext\|>
… как можа? — въздъхна Бойл съкрушено. — Големият ми брат Робърт — отвърна с ехидна усмивка Джеймс. — Робърт, винаги си се приемал като мой баща… спести ми нравоученията. Нямам нужда от тях. — Но защо? — прошепна Бойл. — Защо? — Нима не знаеш, Робърт? Наистина ли? Не знаеш? Бойл бавно поклати глава. — Къде другаде можех да отида, скъпи братко? Как можех да се съревновавам с теб? Хвърляш толкова дълга сянка. Бойл трепна, усетил върха на острието в тила си. — Хвърли шпагата — изсъска Нютон. — Веднага. Бойл се подчини и се обърна. Дю Дуйли и Джеймс Бойл все още бяха на мушката на нетрепващата рапира на Хук, а Уикинс — тъкмо се изправяше — се хвърли напред и грабна шпагата на Бойл от земята. — Още една крачка и ще го разпоря! — извика Нютон. Уикинс не спря. — Говоря сериозно — каза Нютон и натисна. По острието потече кръв. Уикинс спря и викна: — Ще гориш в ада за това! — Грешиш, стари ми приятелю — отвърна Нютон спокойно. — Господ знае, че мотивите ми са искрени. И като пое дълбоко дъх, добави: — А сега ми дай сферата. Уикинс не помръдна. — Дай ми сферата. — Недей, Джон — изпъшка Бойл. — Не обръщай внимание на този стар глупак. Дай ми сферата. Веднага. Дай ми я или, кълна се, ще го убия — извика Нютон. Уикинс бавно пъхна ръка под дрехата си и пръстите му обхванаха кълбото. — Не! Недей! — примоли се Бойл. — По-добре да умра… Уикинс извади рубиновата сфера. В този момент Хук, който досега вардеше Фатио и Джеймс Бойл, изведнъж насочи шпагата си към Нютон. Той долови движението с периферното си зрение и за миг се разсея. Това беше достатъчно. Робърт Бойл впи зъби в ръката на Нютон и той изпищя, но някак си успя да задържи шпагата. Изруга, извърна се и замахна към рамото на Хук. После изчезна в тъмния коридор. Уикинс понечи да хукне след него, но Бойл го спря. <\|endoftext\|>
да погълне целия участък. В коридора, по който бягаха Рийс и Сара, се стелеше пушек, придружен от писъците на умиращите. Рийс стискаше ръката на Сара в челична хватка, а разбитите от куршумите стаи прелитаха покрай тях. Нарочно избягваше коридорите — там бяха повечето трупове. И точно там бродеше Терминатор. Рийс бе свикнал да се бие от стая в стая и в тесни, изпълнени с плъхове тунели. Сега се чувстваше в свои води. Бушуващият огън вече бе погълнал целия участък. Рийс съзнаваше, че само след секунди високите температури ще убият всички вътре. Разби заключена с катинар врата, нахълтаха в някакъв склад и през прозореца му зърнаха паркинга. Рийс счупи стъклото, грабна Сара, която почти бе загубила съзнание от дима, и я избута навън. Терминатор усети покачването на температурата. Кожата му скоро щеше да се вдигне на мехури и да умре, макар това да не бе от кой знае какво значение, след като вече бе разкрил присъствието си. Престрелката бе затихнала. Нямаше кого повече да убива, а още не бе намерил основната си цел. Киборгът започна да преценява различните варианти, по които е могла да избяга, но в този миг през пращенето на пламъците дочу тихото бръмчене на автомобилен стартер. Терминатор незабавно осъзна къде се намира целта му. Хвърли празната ловна пушка и побягна към задния изход. Когато стигна паркинга, Рийс вече бе успял да запали с оголените кабели един червен форд-пинто и шпореше към шосето. Видя застаналия на вратата Терминатор, на фона на пожара. — Легни! — кресна на Сара. Терминатор се прицели внимателно с автомата АR-180, като взе предвид скоростта на колата и тангентата, по която се отдалечаваше. Пусна три бързи изстрела, но пълнителят му свърши и мишената се скри зад ъгъла на сградата. Рийс и Сара имаха късмет. Първият куршум удари левия калник, непосредствено зад фара. Вторият прелетя над двигателя; само сантиметър по-ниско и пинтото щеше да свърши. Третият се заби във вратата на водача и премина през нещо меко преди да се загнезди, без да причини вреда, в постелката на пода. Целият следващ час Рийс прекара в шофиране — напълно съсредоточен, отлепяйки очи от пътя само за да провери състоянието на Сара. Когато излязоха от паркинга и полетяха по Аламеда към<\|endoftext\|>
е кофти, по всичко личи, че го е направил аматьор. Гарсия и Грийн се заемат със случая и провеждат следствие, което не ги отвежда доникъде, защото, с тяхно знание или не, са отклонени в друга посока. И сега, след седемнайсет години, оръжието на убийството безспорно е свързано с човек, който само няколко месеца преди убийството се е мотал с Осмиците. Какво пропускам? — Като че ли нищо. — Значи въпросът е дали е възможно Осмиците да не са се били пръснали. Да са продължили да разпалват вражда, само че вече опитвайки се да замаскират подписа си? И да са повишили залога до убийство? — Всичко е възможно, но не е много логично. Целта на Осмиците е била да вдигат лозунги — публични лозунги. Изгаряли кръстове и драскали по стените на синагоги. Обаче какъв лозунг е да убиеш някого и после да се опиташ да инсценираш самоубийство? Бош кимна. Киз имаше право. — Обаче те са знаели, че полицията им диша във вратовете — каза той. — Може някои от тях да са продължили да действат, но като някакво нелегално движение. — Всичко е възможно. — Добре, та значи Рос-младши би трябвало да е в Айдахо, Бъркхарт е в „Уейсайд“. Двамата ръководители. Кой е останал освен Маки? — В папката има още пет имена. Нито едно от тях не ми говореше нищо. — Засега това е нашият списък на заподозрените. Трябва да ги проверим и да видим откъде идват — чакай малко, чакай малко! Дали Бъркхарт още е бил в „Уейсайд“? Ти каза, че са му дали година, нали така? Това означава, че са го пуснали след пет-шест месеца, стига да не се е забъркал в нещо там. Кога точно е влязъл? — Не. Би трябвало да е влязъл в „Уейсайд“ в края на март или началото на април. Не може да е… — Няма значение кога е влязъл в „Уейсайд“. Кога са го арестували? Кога се е случила оная история със синагогата? — През януари. В началото на януари. Имам точната дата в папката. — Добре, началото на януари. Ти каза, че отпечатъците по флакона със спрей са ги отвели при Бъркхарт. Колко време е отнело това през осемдесет и осма, когато сигурно<\|endoftext\|>
го разбирам съвсем, нали знаеш, че съм филолог. Та с две думи, когато изкърпят и оправят всичко, получаваме модела. Моделите са два вида — полигонални и така наречените nurbs patch. Полигоналните са от триъгълничета, а „нърбс“ са от криви, това е напреднала технология, за сериозни триизмерници. Депутатите ги правим полигонални — хем е по-лесно, хем приличат на хора от народа. И значи когато моделът е готов, му пъхат вътре скелет. Също цифров. Все едно клечици на шарнири — и наистина прилича на скелет на монитора, само дето е без ребра. И значи този скелет се анимира като мултфилмче — ръката насам, кракът натам. Вече не се прави ръчно, разбира се. Имаме си специални хора, които работят като скелети. — Работят като скелети? Морковин си погледна часовника. — В момента тъкмо снимат в трети павилион. Ела да видиш. Иначе ще трябва да ти обяснявам чак до довечера. Помещението, в което Татарски плахо влезе след няколко минути, приличаше на ателие на художник концептуалист, получил голяма субсидия за работа с шперплат. Всъщност си беше цяла зала, висока два етажа и пълна с множество шперплатови конструкции с най-различна форма и неясно предназначение — имаше наникъде неводещи стълби, недовършени трибуни, плоскости, спускащи се към пода под най-различни ъгли, и дори дълга шперплатова лимузина. Татарски не забеляза нито камери, нито прожектори, но пък до една от стените се извисяваха десетки странни електроуреди — приличаха на музикална апаратура — и до тях седяха четирима души, очевидно инженери. На пода между столовете им имаше преполовено шише водка и десетки кутии от бира. Един от инженерите, със слушалки на ушите, се взираше в монитора. И четиримата махнаха на Морковин за добре дошъл, но никой не се откъсна от работата си. — Ей, Аркаша — каза човекът със слушалките. — Извинявай, обаче ще трябва да го направим още веднъж. — Какво? — чу се пресипнал глас от центъра на залата. Татарски се обърна натам и видя някакво странно приспособление — нещо като детска пързалка от шперплат, само че много по-висока и с алуминиева стълбичка. Зад пързалката имаше опънат на две дървени стойки хамак. На пода под хамака седеше възрастен едър мъж с физиономия на ветеран от милицията. Беше по анцу<\|endoftext\|>
, лампите не бяха сложени както трябва — домакинята все още не ги беше подредила. Али му разказа как полицаите са й помогнали. Дори и да подозираше тайно споразумение, не се издаде. Но като дете Алис Маккол беше живяла с насилието. Гледката с полицаи в дома й не й беше непозната. Беше свикнала да реагира колкото е възможно по-спокойно. Мъжът й, от друга страна, въобще не беше свикнал с ролята, която трябваше да играе. Вече втора нощ сънят му беше накъсан, почти не можеше да спи. Погледна циферблата на часовника на радиото. Беше почти три часа, а мозъкът му все още препускаше и очите му отказваха да се затворят. Нямаше смисъл. Трябваше да стане, да се разходи, може би да хапне, да почете, да пуши. Да върши нещо, което да му помогне да спре да мисли. Преди да си легнат, той и Али бяха пийнали по няколко чаши бренди — на Али пиенето й беше дошло прекалено много и сега спеше дълбоко колкото от алкохола, толкова и от изтощението. Танър стана от леглото и слезе на долния етаж. Повъртя се безцелно, изяде остатъка от пъпеша в кухнята. Във вестибюла прегледа рекламите, пристигнали по пощата, прелисти няколко списания във всекидневната. Накрая излезе и тръгна към гаража. Все още се усещаше слабата — вече почти неуловима — миризма на газта, която бяха използвали, за да упоят жена му и децата. Върна се във всекидневната, като забрави да изгаси светлината в гаража. Допуши последната цигара и се огледа за друг пакет — повече, за да е сигурен, че не ги е свършил, отколкото от непосредствена нужда. В кабинета имаше цял картон. Когато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си, някакъв шум го накара да вдигне поглед. На прозореца на кабинета се почука и лъч от фенерче заигра по стъклото. — Аз съм, Дженкинс, мистър Танър — каза сподавен глас. — Елате на задната врата. Облекчен, Танър кимна на тъмната фигура от другата страна на стъклото. — Ключалката на вратата на вътрешния двор беше счупена — каза Дженкинс тихо, когато Танър отвори. — Не знаем как е станало. — Аз я счупих. Какво правите тук? — Искаме да се уверим, че днешният следобед няма да се повтори. Четирима сме. Чудехме се какво правите вие. Целият долен етаж свети. Дори и гаражът. Случило ли се е нещо? Обадил ли ви се е някой? — Ако ми се<\|endoftext\|>
са огромните тълпи вълци, които са нападнали лагера и червенокожите ги разгонват с гърмежи. Двукраките не обичат четириногите да им се бъркат в работата. — Но стрелбата се усилва! — Какво от това? Изгладнелите вълци са много смели и сляпо нападат хората, макар да са въоръжени. Почакайте, скоро ще свърши. И наистина стрелбата, която бе неколкократно подновявана, скоро започна да отслабва, сетне спря, като само изрядко долиташе ехото от единичните гърмежи, с които индианците прогонваха най-упоритите нападатели. Към полунощ отрядът на индианците премина по хълма върху тежко натоварените коне. В същото време, когато предните конници се бяха изравнили с хълма, изгря луната върху ясното небе и озари със своята прозрачна светлина покритата с пресен сняг равнина. Върху тоя бял фон отчетливо и ясно се очертаха силуетите на индианците, които минаваха на не повече от триста метра от мястото, където се криеха ловците. Хук грабна карабината си и се прицели в предния ездач, който бе във великолепна бяла наметка. — Не стреляй, Сенди! — спря го Джон. — Но това е Минехаха! Сигурен съм, че ще я улуча! — При тая светлина, която мени очертанията и мами разстоянията? Съмнително е! Минехаха няма да ни избяга. А ако стреляте сега, ще подхвърлите на опасност всички ни. Сам скоро ще се убедите в това! Вижте, друг отряд индианци минава зад хълма. Това означава, че можем да попаднем между два огъня и тогава всичко ще бъде загубено! Ръмжейки, Хук отпусна карабината и индианците преминаха безпрепятствено, необезпокоявани. Шествието им завършваше един малък отряд от пет души, които яздеха ненатоварени и силни коне. Като видя този ариергард, Джон каза: — Погледнете! С тези храбреци ще се сблъскаме преди другите! Те пазят тила на отряда и се движат насам-натам. Първо с тях ще трябва да се справим и то по възможност по-скоро! Струпалите се облаци отново скриха луната, снегът заваля и всичко стихна. Само свирепият вой се чуваше от време на време, и то все по-отдалеч. Това бяха вълците, които отслужваха помен на последните сиу… Глава VIII По следите Още веднъж дръзката пролет се осмели да атакува вещицата зима. Лъхна топлик, заиграха светлите пролетни капки върху покритите със сняг полета и сънените лесове. Но и<\|endoftext\|>
бях виждал през живота си, биеха барабани в пъстро боядисани палатки и пееха Песните на цветните барабани. На почти всеки ъгъл бяха застанали възрастни госпожи с лукави погледи, които продаваха разхладителни напитки и захаросани плодове, докато приканваха минувачите. „Елате насам, деца! Елате и разтворете уши като слончета! Елате и чуйте приказката за великия Ер Лан и за това как е бил изяден от отвратителната Съвършена свиня!“ Господаря Ли имаше остри лакти. Придвижваше се бързо през тълпата, преследван от писъци на болка, посочваше ми забележителностите на града и ми обясняваше, че странните градски звуци са така разбираеми за ушите на гражданина, както за моите — звуците в хамбара. Продължителното звънене на струни например означавало, че бръснарите са започнали работния си ден. С почукването на порцеланови лъжици в порцеланови съдове се давало да се разбере, че се продават дребни сладкиши в горещ сироп. Продажбата на разхладителни напитки от сини сливи и сладко-кисели ябълки се рекламирала пък с подрънкването на медни съдове. Докато той се придвижваше към целта си продължавах простодушие да си мисля, че е решил да се сдобие с пари, като ги поиска от някой богат приятел или ги вземе назаем от лихвар, дължащ му някаква услуга. Срам ме е да си призная, че нито веднъж не се замислих за състоянието на бамбуковата колиба, в която го бях открил, или за това какви биха могли да бъдат неговите приятели. Изненадата ми бе голяма, когато той внезапно зави встрани от главната улица и се оказахме в малка криволичеща уличка, воняща на боклук. Едри плъхове ни стрелкаха с кръвясали свирепи погледи. Гниещите отпадъци изпускаха мехури и воняха неописуемо. По едно време се сепнах, защото ми се стори, че стъпвам върху труп. След малко обаче разбрах грешката си, тъй като усетих зловонния му дъх. Бях настъпил не мъртвец, а мъртвопиян човек. В дъното на алеята видяхме синьото знаме на питиепродавница да се вее над порутена дървена барака. Едва по-късно научих, че кръчмата на Едноокия Вон е най-забележителното питейно заведение в целия Китай. Тогава обаче видях просто тъмно помещение с нисък таван, изпълнено с мухи и всякаква друга гад, и човек с престъпен вид и нефритова обица, висяща от сдъвканото му ухо, който определено не одобряваше качеството на поднасяните напитки. — Вие, пекинските слабандраци, на тази водниста пикня вино<\|endoftext\|>
и Хуан и Фердинанд се хвърлиха на земята. 22. Вторник, 05:43 ч. Мадрид, Испания Даръл Маккаски не можа да заспи. След като отведе Ейдийн на летището, той се върна заедно с Луис в офиса на Интерпол в Мадрид. Малкият комплекс заемаше един-единствен етаж в областния полицейски участък. Тухлената сграда от края на миналия век се намираше точно до широкия Гран Виа, на Кале де Хорталеза. Пътуването до града мина в мълчание, защото Маккаски се беше замислил за месеците, изживени заедно с Мария. Когато се върнаха, Маккаски легна на мекия диван в малката столова. Но макар да затвори натежалите си клепачи съвсем лесно, въобще не можа да затвори отворилата се рана в сърцето си. Гневът на Мария го беше разстроил, макар че беше очаквал подобно поведение от нейна страна. По-лошото в цялата работа обаче беше да се види отново с тази жена. Това за пореден път му припомни за най-голямата грешка в живота му: че преди две години я беше пуснал да си отиде. А най-тъжното беше, че още тогава знаеше, че прави грешка. Както си лежеше, си спомни съвсем живо всичките различия, които бяха изплували между двамата по време на престоя й в Америка. Тя живееше за момента, без да се тревожи кой знае колко за здравето, парите или опасността в някои от задачите, които поемаше. Вкусовете им се различаваха както по отношение на музиката, така и на спортовете, които обичаха да гледат или да упражняват. Тя предпочиташе да кара колело, той обичаше да ходи или да кара кола. Той обичаше градовете и оживените шумни места, тя предпочиташе провинцията. Каквито и да бяха различията помежду им обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — едно нещо беше вярно. Бяха се обичали. Това можеше да бъде много повече, отколкото му бяха позволили. Поне в момента със сигурност беше повече. Маккаски помнеше каква физиономия направи тя, когато й каза, че на него подобна връзка не му върши работа. Никога нямаше да забрави това изражение — непоклатимо, но и много наранено — като на войник, който току-що е бил ранен, но отказва да го повярва и е решен да остане в строя. Беше едно от ония неща, които просто се запечатват в душата ти и от време на време се връщат толкова живи, сякаш се случват тъкмо сега. — Емоционална малария —<\|endoftext\|>
— Но, господарю пилот — изкънтя гласът на Бардо, — аз не съм съгласен! Аз какво съм, парче камък, от което да отекват думите ти ли? Алалоите са били заразени от отвратителен вирус — и аз съм повлиял върху съдбата им, за Бога! Майсторът стоеше на колене, потеше се и се зъбеше на Чанот Чен Цицерон. Не обясни, че той, Бардо Жребеца който беше известен като развратен мъж, е заразил много млади алалойски жени със семето си, ако не и със самия чумен вирус. Господарят Цицерон се обърна и кимна на другите господари от Тетрадата. От дясната му страна седяха господарката еколог Мариам Ерендира Васкес и Николос Стария. Николос бе закръглен, спокоен човек, чиято природна плахост във времена на кризи се компенсираше от издръжливост и желязна воля за действие. Беше известен с помощта си за организиране на схизмата, довела до Пилотската война и низвергването на Арбитъра преди тринайсет години. Той бе най-уважаван и обичан от четиримата господари от Тетрадата. А най-много се страхуваха от господаря сетик Одрик Пал, който седеше от лявата страна на господаря Цицерон. Господарят Пал страдаше от рядката генетична болест албинизъм. Кожата и косата му имаха цвета на избеляла кост, а очите му бяха розови, сякаш ирисите му бяха намазани с разтвор от мляко и кръв. Той беше много стар. След смъртта на Арбитъра твърдеше, че е най-старият човек в Града. Господарят Пал размени поглед с господаря Цицерон и направи сложен знак с възлестите си пръсти. Не изрече нито дума. Отлично се знаеше, че той общува само със знаци или с тайния език на сетиците — езика на лицето. Някои казваха, че е роден ням, а други — и това бяха главно учениците му — заявяваха, че просто е загубил навика да говори и че гласните му струни са изсъхнали от неизползвано. Данло стоеше коленичил на килима и гледаше този ужасен старец. Мислеше си, че господарят Пал трябва да притежава върховни и покварени вътрешни сили, че е истински шайда мъж — циничен, изчерпан, блестящ и почти без нищо човешко. Господарят Цицерон почука с пилотския си пръстен по масата и се обърна към Бардо. — Господарят Пал ни напомня, майсторе пилот, че колкото и да желаем да се просветлим от твоето мнение, ти не можеш да говориш тук, освен ако не ти бъде отправен въпрос. Съгласен ли си с това? <\|endoftext\|>
но и за старите. Проблемът за стабилните кадри сега става първостепенен навсякъде. Харесва ми и вашият призив да се учим на някои хубави неща от американците, не е срамно да се учиш дори от капиталистите. Колкото до критиката ви срещу някои ленинградски предприятия, обещавам ви да поправя положението. — Благодаря ви, това ще бъде най-голямата награда за нас — отговори Марк Александрович. Орджоникидзе добродушно каза: — Голям дипломат ни е той. Чрез тази статия узакони официално всичките си незаконни разходи. — Недейте така, Григорий Константинович — възрази Марк Александрович, — просто фиксирах онова, което вече бе създадено и одобрено… Орджоникидзе не успя да отговори. До тях се спря Сталин. Дори не бяха забелязали откъде се бе приближил. — За какво спорите? — Разговаряхме за статията на другаря Рязанов — отговори Орджоникидзе. — Каква е тази статия? — попита Сталин и хладно погледна Орджоникидзе, Марк Александрович, но сякаш не забеляза Киров. — В последния брой на „Болшевик“ — отговори Киров. — Не съм я чел — все така, без да поглежда Киров, каза Сталин. И продължи нататък. Марк Александрович се загледа след него, в тесния му, леко приведен гръб в куртка със защитен, почти кафяв цвят, и сърцето му се изпълни с гордост. Току-що, само преди минута бе стоял до него, до Киров и Орджоникидзе, бяха разговаряли пред очите на целия пленум. Сталин не беше чел неговата статия в „Болшевик“, това е естествено, докато е подготвял пленума, отменянето на купонната система, не е имал време дори да прелисти списанието. Достатъчно е, дето я е прочел и я похвали Киров. И приятелското отношение на Орджоникидзе показва, че вече не му се сърди, действията на Марк Александрович в завода са узаконени, статията изигра ролята си. Всичко е наред, напразно се беше тревожил. В една епоха на велики дела всичко истинско, полезно неизбежно побеждава, защото е направлявано от НЕГОВАТА мъдра мисъл, от НЕГОВАТА могъща ръка. Ето, ТОЙ крачи по изпълненото с хора фоайе, уж никой не му прави път, не прави дори крачка встрани и все пак пътят<\|endoftext\|>
за тесните му връзки и в последния период на войната със създадените нови заводи на Круп в окупирана Полша и аушвицкия лагер на смъртта. Алфрид Круп е този, който в едно от писмата си до Хитлер използва израза „унищожаването чрез труд“, доказвайки, че много по-полезно е концлагеристите, годни за работа, да се трудят до смърт, отколкото просто да се избиват. Робският труд в икономически смисъл на думата, разбира се, не е пълноценен, но е от огромна полза за заводите „Круп“. Плащат 4 марки дневно на СС за всеки работник лагерист, от които удържат 70 пфенига за „прехраната“. Дори и сметките, останали от 1943 г., доказват тази адска сделка. [ Освиенцим. — Бел. ред.] Що се отнася до прехраната на концлагеристите в заводите „Круп“, „поднасят“ я преди всичко с волски жили и гумени палки. Един от близките сътрудници на Алфрид Круп, фон Бюлов, в писмата си, написани на бланките на фирмата „Круп“ от есента на 1944 г., негодува, че волските и гумените палки са много малко, и от името на фирмата изисква нови доставки от складовете на СС … Когато нацистката империя рухва и е потърсена отговорност, един американски патрул арестува Круп във фоайето на вила „Хюгел“. Той попада в следствен затвор, но не могат да го привлекат в големия процес на главните военни престъпници в Нюрнберг. И то защото обвинителите от американската и английската армия поначало искат да привлекат под отговорност бащата на Алфрид, „Железния Густав“. За тях Алфрид е престьпник с второстепенно значение, защото формално той едва през 1943 г. е поел ръководството. Главният английски съдия Лорънс обаче е принуден да признае, че „Густав Круп фон Болен боледува от старческа атеросклероза и не може да се яви пред международния съд“. Съветският главен пркурор, а в началото дори американският и френският прокурор, са на мнение, че Алфрид всъщност е военен престъпник от първостепенно значение, така че мястото му е на подсъдимата скамейка в големия Нюрнбергски процес. В спора най-напред американският, а по-късно и френският проку-pop променят мнението си и решават, че щом като в списъка на главните военни престъпници фигу<\|endoftext\|>
И затвори. Запътих се бавно към къщи. Телефонът пак иззвъня. Пег! Или човекът с вледеняващия дъх? Или пък Кръмли, от чиста проклетия? С трясък отворих вратата, връхлетях вътре, затръшвах я, после с влудяващо търпение нагласих чист лист с Елмо Кръмли в моя „Ъндъруд“ и го принудих да ми казва само най-приятни неща. Десет хиляди тона мъгла се изсипа над Венеция, налепи се по стъклата и се провря към мен през процепите под вратата. Всякога, щом душата ми се обвие от влажен и мрачен ноемврийски хлад, разбирам, че е крайно време пак да бягам от морето и да се подстрижа. В подстригването на косата има нещо, което уталожва кръвта, укротява сърцето и разведрява нервите. Освен това подсъзнателно чувах оня старик да се препъва на излизане от моргата и да се вайка: „Боже мой, кой го е подстригал тъй _ужасно_?“ Кейл, естествено — той бе извършил това ужасно дело. Та имах не една причина да се отбия при Кейл, най-некадърния бръснар във Венеция, а и в целия свят, но затова пък евтин, довеян от приливните вълни на мъглата, винаги на пост с тъпите ножици, размахал електрическата си машинка „Бъмбълби“, с която стряскаше и слисваше безпаричните писатели и невинните клиенти, налетели на него. Кейл, помислих. Офъкай рухото на мрака. Късо на челото. Да мога да виждам. Късо на ушите. Да мога да чувам. Късо на врата. Да мога да усещам какво пълзи по мен. Късо! Но все пак него ден не отидох при Кейл. Като излязох от моето жилище навънка в мъглата, шествие от тъмни слонове се точеше по Уинуард Авеню. Което ще рече, павана* от черни камиони с гигантски кранове и огромни екстрактори, прикачени отзад. Вървяха в пълен напред, запътени към кея, да го сринат или пък да започнат да го сриват. Това се чуваше от месеци насам. И ето го, настъпил бе денят. Или най-късно утре сутринта. [* Павана — старинен испански танц. Б.пр.] С Кръмли трябваше да се срещна чак<\|endoftext\|>
върху хълма, на който се намираше укреплението. В няколко от кулите вече се виждаше светлина, а вятърът носеше неясен шум от гласове. Застанах пред подвижния мост, свалих товара си на земята, направих с шепите си фуния и извиках: — Ехо! Ганелон! Двама пътници замръкнаха в нощта! Чух издрънчаване на метал по камък. Почувствах, че някъде отгоре ме изучават. Примижах в тази посока, но очите ми още бяха далече от обичайната си форма. — Кой е там? — долетя гласът, силен и гръмлив. — Ланс, който е ранен и аз, Кори от Кабра, който го донесох тук. Изчаках тази информация да бъде изкрещяна на друг часовой и чух как съобщението се подема от нови гласове по редицата. След пауза от няколко минути, по същия начин долетя отговорът. Накрая стражът извика към мен: — Отдръпнете се! Ще спуснем подвижния мост! Можете да влезете! Скърцането започна още докато говореше и след малко краят на моста се стовари върху земята от нашата страна на рова. Вдигнах отново товара си и влязох. Така отнесох сър Ланселот дьо Лак до крепостта на Ганелон, на когото вярвах като на брат. Което означаваше, че не му вярвах изобщо. Тълпа от хора се втурна към нас и бяхме обградени от въоръжени мъже. Ала те не показваха никаква враждебност, само загриженост. Намирах се в голям, покрит с калдъръм двор, осветен с факли и пълен с войнишки сламеници. Миришеше на пот, пушек, коне и готвено. Тук явно се бе разположила на бивак цяла малка армия. Голяма част от мъжете ни бяха заобиколили, гледаха ни и си говореха, но тогава се приближиха двама, облечени в пълно снаряжение като за битка, и единият от тях ме докосна по рамото. — Елате с мен — каза той. Тръгнах и те застанаха от двете ми страни. Кръгът от хора се разтвори, за да ни пропусне. Подвижният мост вече се издигаше със скърцане. Запътихме се към главните постройки, изградени от черен камък. Вътре преминахме през някакъв коридор и се озовахме в нещо, което приличаше на приемна. В дъното имаше стълба. Мъжът от дясната ми страна подкани с жест да се кача по нея. На втория етаж спряхме пред тежка дървена врата и стражът почука. — Влез — извика отвътре един глас, който за съжаление ми звучеше много познато. В<\|endoftext\|>
м идеите си сред тях. Обаче нямаме време за губене. Каквото и да направим, ще трябва почти незабавно да започнем и да работим. — Сигурни ли сте, че някой от онези хора е в състояние да обясни тунелите? До такава степен, че нашите учени и инженери да разберат принципите и технологията им достатъчно добре, за да могат да ги строят… по дяволите, господин президент, това е истинска лудост! Американци строят времеви тунели! Всичко това трябва да е сън. Или лоша шега. — Страхувам се, че не е така — отвърна президентът. — Попаднали сме в ужасна каша, Тери. Не зная как ще се измъкнем. Предполагам, че до ден-два всичко ще ни стане известно и ще разберем с какво всъщност си имаме работа. В момента те моля само да помислиш по въпроса. Да ни дадеш някои идеи. Да ни предложиш какво да правим. Ще ти съобщя кога да дойдеш. Сега няма смисъл. Преди да поговорим трябва да свършим някои неща. Ще се свържа с теб веднага щом науча нещо повече. — На ваше разположение съм, господин президент — каза Робъртс. — Само ми съобщете и веднага ще дойда. Президентът затвори, повика Ким и когато секретарката отвори вратата, каза: — Помоли Стив да дойде при мен. После се отпусна на стола и сключи ръце на тила си, вдигнал поглед към тавана. Преди по-малко от пет часа се беше изтегнал на леглото с предвкусването на ленив неделен следобед. Нямаше много лениви следобеди и се бе научил да ги цени. Едва беше затворил очи и светът се стовари отгоре му. „За Бога — запита се той — какво да правя? Какво мога да направя? Какво е най-разумно да направя?“ Без подготовка човек можеше да допусне грешка, дори много грешки, а президентът усещаше, че в такова положение не може да си позволи никакви грешки. Влезе Стив Уилсън. Президентът свали ръце от тила си и се изправи на стола си. — Разговаря ли с пресата, Стив? — Не, сър. Не съм. Напират, но не им се давам. Не смеех да се изправя пред тях с малкото, което ми дадохте. Надявах се… — Добре тогава — прекъсна го Хендерсън. — Надеждата ти ще се оправдае. Можеш да им кажеш всичко с две изключения. Не им обяснявай защо сме пратили оръдия. Остава валидна версията, че това са просто нормални предпазни мерки. И нито дума за предложението на Гейл да се върнем назад във времето заедно с тях<\|endoftext\|>
Том под студените кости. — Вярно! — каза мистър Саван. — Добре, момчета — _да тръгваме_! Той закрачи. Те побягнаха. На ръба на дълбоката тъмна нощна клисура той посочи границата между планините и земята, отдалечена от лунните лъчи и огряна от мътната светлина на странни звезди. Плащът му плющеше на вятъра, а качулката наполовина закриваше и наполовина откриваше почти безплътното му лице. — Ето там, виждате ли, момчета? — Какво? — Непознатата страна. Ето там. Гледайте дълго, гледайте зорко, наслаждавайте се. Миналото, момчета, миналото. Да, то е мрачно и изпълнено с кошмари. Всичко, което някога е създало Празника на вси светии, лежи заровено там. Ще изкопаете ли костите, момчета? Ще ви стигне ли смелост? Той се взря в тях с горящия си поглед. — Какво е _всъщност_ Празникът на вси светии? Как се е зародил? Къде? Защо? С каква цел? Вещици, котки, прах от мумии, привидения. Всички те са там, в онази страна, от която никой не се е завърнал. Ще се гмурнете ли в прашния океан, момчета? Ще литнете ли в мрачното небе? Те преглътнаха с мъка. — Бихме искали — някой погледна под око, — но… Пипкин, трябва да чакаме Пипкин. — Да, Пипкин ни изпрати във вашия дом. Не можем да тръгнем без _него_. Сякаш в отговор на думите си, те чуха вик от далечния край на клисурата: — Хей! Тук съм! — обади се слаб глас. Видяха дребничка фигура да стои със запален фенер на далечния край на клисурата. — От тази страна! — изкрещяха всички. — Пипкин! Бързо! — Идвам! — чу се в отговор. — Не се чувствувам добре. Но… трябваше да дойда… Чакайте ме! Глава 6 Видяха дребничката му фигура да търчи по пътеката в средата на клисурата. — О, моля ви, почакайте — гласът започна да се губи. — Не се чувствувам добре. Не мога да бягам. Не мога… не мога… — Пипкин — завикаха всички и замахаха от ръба на скалата. Фигурата му се смаляваше, смаляваше, смаляваше. Навсякъде край тях се преплитаха сенки. Летяха прилепи. Бухаха бухали. По дърветата се трупаха нощни гарвани като черни<\|endoftext\|>
) стигнеш издръжливост 0 точки, но в отбора все още има други живи играчи, те трябва да обърнат на #529. 334 Едва различаваш фигурата на воин, облечен в кожени доспехи, замръзнал в ледения блок. Ръка в рицарска ръкавица стърчи от едната страна на блока, където като че ли някой е изсякъл леда и е откраднал меча му. Ако искаш да се опиташ да стопиш леда, иди на #421. Ако пожелаеш да използваш някой предмет, обърни на #106. Ако не ти се занимава с ледения блок, мини на #369. 335 Възвръщането към следващата спирала оставя Клеф с три монети ези и две тура, а ти имаш четири ези. Трябва да се помъчиш да отстраниш някои от монетите му, преди да е взел предимство пред теб. След като решиш коя да бъде следващата ти цифра, мини на #375. 336 (ВОИН) Навлизаш под водопада. В същия миг се задейства зловеща магия. Поглеждаш се и виждаш, че си лишен от цялата си екипировка с изключение ма доспехите и меча (ако си ги имал)! Проклинайки, стъпваш на крехкия мост. Една фигура изблъсква развълнуваните вещици и застава на моста в другия край. Това е слаб младеж, който държи кавалерийска сабя. Той тръгва бързо към теб и когато приближава, казва: — Ако те сразя, ще стана Воин, когото ще уважават и от когото ще се страхуват. Отбранявай се! С тези думи той се втурва напред в енергична, но несръчна атака. Младеж Бойно майсторство: 6 Щети: 1 зар Психически способности: 6 Нюх: 6 Издръжливост: 6 Не е възможно да отстъпиш пред противник като този. Ако го победиш (приятелите ти, ако има такива, не могат да ти помогнат), иди на #88. 337 (ТАРИКАТ) В последния миг се извиваш на една страна, ловко изплъзвайки се от върха на Хурондусовия меч. Преди да разбере какво правиш, поставяш ръка върху рамото му и го прескачаш в цял ръст. Той издава вопъл на отчаяние, докато ти изтичваш до края на моста, и олюлявайки се слепешката, той се катурва в клисурата. <\|endoftext\|>
. Рени постави ръката си върху раненото му рамо и нежно разтри ръката му. — Тя те безпокоеше днес, нали? Аз те наблюдавах. — Наблюдава ли ме? — Той се изтегна до нея, като сложи главата си в скута й. Рени продължаваше да разтрива рамото му и ласките й бяха лечение, което никой лекар не му бе осигурявал. — Тогава причината трябва да е тази. — Каква? — Ще си помислиш, че съм луд — каза той и затвори очи. — Целият следобед косата на врата ми бе настръхнала. Мисля, че Денсър Тъбс е наблизо. Пръстите на Рени се спряха за миг, след това започнаха отново нежното си разтриване. — Джарет, наблюдавах те тази сутрин, докато разпределяше задачите, а не този следобед. — Това не би могло да бъде Денсър — каза той. — Той не би рискувал да се покаже публично през деня. — Той не е рискувал, нали? Никой не го е видял. Джарет се засмя. — Рени, ние даже не знаем, че той е бил тук. — Косата на врата ти е била настръхнала. Това е съвсем достатъчно за мене. Той продължаваше да се забавлява. Струваше си да я кара да се занимава с рамото му. От време на време върховете на пръстите й докосваха врата му над яката. И това беше приятно. — Може би имаш някаква теория защо се крие около Куинс Пойнт. — Може би мисли, че железопътната линия е заплаха за спокойствието му. — Не зная. Куинс Пойнт е доста далеч от имението на Денсър. — Може би е само любопитен. — Денсър Тъбс запазва своето уединение само защото по принцип не е любопитен. — Или може би — каза тя бавно, като стисна леко рамото му — е дошъл да се погрижи за птицата със счупено крило. Веждите на Джарет се събраха. — Птица със… — Той въздъхна. — Ти имаш предвид мен, предполагам. — Да. — Не мисля, че това е вероятно. — Защо? След като пристигнахме, ти непрекъснато се грижиш Денсър да има запаси. Зная, че Джей Мак те помоли да го наглеждаш, но ти и сам би направил това. Той е дошъл да ти се отплати. Това е единственият начин, по който Денсър ще приеме подаръците. —<\|endoftext\|>
— Страхливците ме отвращават! И се отдалечи съвсем сам, пеш. Имаше време, защото не знаеше дори къде отива. V Когато Мегре отвори вратата на „Табак Фонтен“ към един и половина часа, собственикът на бара, който току-що бе станал, слизаше бавно по витата стълба, която започваше от задното помещение. Той беше по-нисък, но набит и пълен като комисаря. В този момент миришеше още на клозет: косата му беше напоена с одеколон, а под ушите му бяха останали следи от талк. Не носеше нито сако, нито подвижна яка. Ризата му беше ослепително бяла, леко колосана, с увиснало копче за яка. Когато се озова зад тезгяха, той изблъска небрежно келнера с ръка, сграбчи бутилка бяло вино и чаша, смеси виното с минерална вода и като отметна глава назад, си изплакна гърлото. По това време имаше почти само приходящи клиенти, които се отбиваха да изпият набързо по едно кафе. Мегре бе седнал сам до прозореца, а съдържа-телят, без да го забелязва, си върза синя престилка и се обърна към едно русо момиче, което беше на касата и продаваше тютюн. Той не й каза нищо повече, отколкото на келнера, отвори маркиращата каса, провери едно тефтерче и накрая се протегна, окончателно събуден. Работният му ден започваше и първото нещо, което забеляза при огледа на заведението си, беше Мегре, който го гледаше невъзмутимо. Те не бяха се срещали досега Все пак съдържателят присви гъстите си черни вежди. Изглежда, че ровеше в паметта си, но не намираше нищо и се мръщеше. А не знаеше, че присъствието на невъзмутимия клиент щеше да трае цели дванадесет часа! Най-напред Мегре се приближи до касата и попита младото момиче: — Имате ли телефонен жетон? Кабината се намираше в десния ъгъл на кафенето. Тя се затваряше само с врата от матово стъкло и Мегре, който усещаше, че съдържателят го дебне, завъртя силно шайбата, за да чуе сигнала „свободно“. Но същевременно с другата ръка, в която държеше ножче, отряза жицата на мястото, където тя влизаше в пода, и то по такъв начин, че да не се забележи прекъсването на връзката. — Ало!… Ало!… — крещеше той. Излезе с изражението на ядосан човек. — Повреден ли е телефонът ви? Съдържателят погледна касиерката, която се учуди. — Преди няколко минути още работеше<\|endoftext\|>
стана и добродушно огледа Марк. — Засега ще се сбогувам, достойни младежо. Трябва да се погрижа за прекрасната ти спътница. Когато пак се срещнем, ще ти бъда по-симпатичен. Той излезе и затръшна вратата. Изщрака ключ. Докато стъпките на Стрейкър слизаха по стълбата, Марк отпусна мускули и издиша с мощна, стенеща въздишка. Въжетата се разхлабиха — съвсем слабо. Той лежеше неподвижно и се съсредоточаваше. Мислите му все още летяха с онази неестествена, опияняваща бързина. От мястото си виждаше издутия, неравен под и желязната рамка на кушетката. Виждаше и стената. Олющените тапети се търкаляха под кушетката като стара змийска кожа. Марк се съсредоточи върху част от стената и я огледа внимателно. Пропъди всяка друга мисъл. В книжката за Худини се казваше, че съсредоточаването е най-важно. Не бива да допускаш в съзнанието си страх или даже следи от паника. Тялото трябва да се отпусне напълно. И бягството трябва да протече в съзнанието ти още преди да си помръднал и малкия си пръст. Всеки ход трябва да съществува реално в главата ти. Гледаше стената, а минутите течаха. Стената беше бяла и крива, като екран на старо лятно кино. Най-сетне, когато тялото му се разхлаби до предел, той видя върху нея собственото си изображение — малко момче, облечено в синя тениска и джинси „Леви“. Момчето лежеше на една страна, с ръце зад гърба и китки притиснати към извивката на кръста. Около шията му имаше клуп и всеки опит за борба би затегнал безмилостно примката, докато намалелият приток на въздух помрачи съзнанието. Той гледаше стената. Макар че лежеше неподвижно, изображението на стената се раздвижи предпазливо. Марк като омагьосан се взираше в него. Бе достигнал върховно съсредоточаване като индийските факири и йоги, които могат по цели дни да съзерцават пръстите или връхчетата на носовете си — състоянието на някои медиуми, способни в транс да повдигат маси или да излъчват от носа, устата и пръстите си дълги ивици астрална материя. Изпаднал бе в унес, подобен на екстаз. Не мислеше нито за Стрейкър, нито за гаснещата светлина на деня. Вече не виждаше мръсния, под, кушетката или даже стената. Виждаше само момчето — съвършено очертана фигурка, която подхващаше бавен танц с грижливо овладяните си мускули. Гледаше стената. И накрая раздвижи китките си в полукръг една срещу друга. В края на всеки полукръг китките се докосваха с кокалчетата на палците. Не помръдваше нито един мускул освен тези в<\|endoftext\|>
хвърлят зарове. Джално предлага, ако загуби да размени мястото си с изкупителната жертва. Ако спечели Царят на годините, това вещае големи беди, а спечели ли Джално, настъпва огромна радост, защото това доказва, че неговият противник е бил приет от боговете като жертва, която да понесе всички грехове на жителите на Лхаса. Но щастието никога не напуска Джално, който хвърля непрекъснато шестици, докато противникът му хвърля само единици. И в това няма нищо странно, защото заровете на Джално имат само шестици, а тези на противника му — само единици. Като разбере, че пръстът на съдбата сочи така очевидно против него, Царят на годините изпада в ужас и побягва, възседнал бял кон, с бяло куче, бяла птица, сол и т.н., осигурени му от властите. Лицето му все още е боядисано наполовина бяло, наполовина черно и все още носи кожената си дреха. Цялото население го преследва, свири, крещи и изстрелва халосни залпове подире му. Пропъден от града, той бива задържан седем дни в голямата зала на ужасите в Самийския манастир, заобиколен от чудовищни и ужасни образи на дяволи и кожи от големи змии и диви зверове. Оттам той отива в планините Четанг, където трябва да прекара като отшелник няколко месеца или година в тясна бърлога. Ако умре, преди да изтече това време, хората го смятат за благоприятен знак на съдбата, но оживее ли, може да се върне в Лхаса и отново да играе ролята на изкупителна жертва на следващата година. Този странен ритуал, който продължава да се изпълнява всяка година в откъснатата от света столица на будизма — азиатския Рим, — е интересен, защото показва в ясно очертано и вече почти установено религиозно разслояване поредица от свещени спасители, самите спасени от различни техни представители — изкупителни жертви на богове, които, запазвайки привилегиите си, са се освободили от страданията и наказанията, произтичащи от тяхната божественост. В лицето на Джално можем без особено усилие да различим приемник на онези временни царе, онези смъртни богове, които с цената на своя живот купуват краткотрайна власт и слава. Той положително е временният заместник на Великия Лама; почти сигурно е, или поне някога е бил задължен да играе ролята на изкупителна жертва за хората, ако се съди от предложението му да си размени мястото с истинската изкупителна жертва, Царя на годините, ако зарът отсъди против него. Вярно е, че условията, при които сега поема риска, са свели предложението до една условна формалност<\|endoftext\|>
— Не знам — отговори Ла Мол, блед като перото, клюмнало над челото му, — но винаги ми се е искало да видя някой и понеже ми се представя случай, няма да го изпусна, ако се срещна лице с лице с него. — Няма да ти попреча — каза Коконас, — само че не чукай толкова силно, ако не искаш да го ядосаш. Ла Мол, въпреки че беше вън от себе си, разбра, че забележката е уместна, и продължи да чука, но много по-тихо. Глава 25 Вишневият плащ Коконас не се бе излъгал. Дамата, която бе спряла човека с вишневия плащ, наистина бе наварската кралица. Колкото се отнася до кавалера с вишневия плащ, читателят сигурно вече е отгатнал, че той беше не друг, а храбрият дьо Муи. Познавайки наварската кралица, младият хугенот разбра, че има някакво недоразумение, но не се реши да каже нищо от страх Маргьорит да не извика и така да го издаде. Затова предпочете да влезе в покоите й, а там да я постави пред свършен факт и да каже на хубавата си водачка: „Мълчание за мълчание, ваше величество.“ Действително Маргьорит бе уловила нежно ръката на този, когото в полумрака бе взела за Ла Мол, и навеждайки се над ухото му, бе прошепнала на латински: „Sola sum; introito, carissime.“* [* Сама съм, влезте, мили (лат.). — Б.пр.] Дьо Муи, без да отговори, се остави тя да го води. Но щом вратата се затвори зад него и се озоваха в преддверието, по-добре осветено от стълбата, Маргьорит разбра, че пред нея не стои Ла Мол. И тя извика точно както се бе страхувал предпазливият хугенот, но за щастие той нямаше вече от какво да се страхува. — Господин дьо Муи! — каза тя, като отстъпи крачка назад. — Аз съм, ваше величество, и умолявам ви да ме оставите да продължа пътя си, без да казвате нищо никому за моето присъствие в Лувъра. — О, господин дьо Муи — повтори Маргьорит, — излъгах се. — Да — каза дьо Муи, — разбирам. Ваше величество ме е помислила за наварския крал.<\|endoftext\|>
в повечето големи хотели. От трите стени се спускаха спирални стълби, които минаваха покрай втория етаж и свършваха на първия. Мърсър и Сайкс застанаха до перилата и огледаха района през оптическите мерници на оръжията си. Помещението изглеждаше безлюдно. Те се приготвиха да слязат, но стената зад тях се взриви и на площадката избухнаха пламъци. Двамата излетяха във въздуха. Мърсър се сви на кълбо, когато ударната вълна го понесе надолу. Сайкс го блъсна няколко пъти, докато се премяташе до него. Мърсър получи ритник в лицето, който разцепи устната му, и още един в бъбрека. Блъсна се в стената, за да спре стремглавото си падане, и успя да хване Букър. Двамата се изправиха. Мърсър изплю кръвта от устата си. — Как се чувстваш? Сайкс стисна показалеца на едната си ръка и изтръпна от болка, докато изправяше деформирания си пръст. Беше го счупил, когато го бе заклещил в предпазителя на спусъка на карабината си. — Добре. Сигнален вик ги предупреди да се хвърлят на земята секунда преди куршуми от автоматично оръжие да обсипят стълбището. Въздухът се изпълни с парчета от килима и трески. Бяха хванати в капан. Балконът над тях гореше и над площадката се носеха талази пушек. Невидимият стрелец долу се прицелваше все по-точно. На стената до Мърсър се появиха дупки. — Срамежлив, Снежанка и аз сме приковани — съобщи по предавателя Сайкс. — Нямам представа къде сме, по дяволите, но се нуждаем от помощ. — Той стреля над перилата, отвръщайки на огъня. — Прието, Докторе — отговори Щастливия. — Дръжте се. — Нямаме време. Единият от фанатизираните членове на Ордена долу зареди гранатомет и изстреля ракетна граната, която се взриви високо над Мърсър и Сайкс, но порази стълбището, което се наклони. Дървото се откъсваше от стената с пронизително скърцане. Дебелите пет сантиметра дюбели останаха на местата си, когато стъпалата паднаха. Мърсър протегна ръка и се хвана за единия точно когато секцията, върху която лежеше, рухна. Букър успя да се хване за друг дюбел. Стълбището се стовари с трясък на първия етаж. Двамата мъже останаха да висят на стената на шест-седем метра над земята, уязвими и без да могат да се защитят. След миг щяха да ги убият. Но изстрелите се разнесоха извън вътрешния двор. Срам<\|endoftext\|>
. Намерих я на бюрото, където драскаше върху някакъв жълт формуляр. Тя ме погледна с топлата си, приятелска усмивка. — Така е по-добре, Лари — каза тя, след като ме огледа, — много по-добре. Седни и ще ти обясня това, което на шега наричам архива. Можеш ли да пишеш на машина? — Мога. Седнах. Помислих си дали да й кажа за табакерата, но реших да не го правя. Тя имаше, според нейните думи, достатъчно проблеми. Прекарахме следващия час в обяснение на архивата, докладите и картотеката. През това време телефонът непрекъснато звънеше. Малко след 17 часа тя грабна някакви формуляри, два-три химикала и каза, че трябва да тръгва. — Затвори в шест часа — каза тя. — Ако можеш да напечаташ тези три доклада, преди да тръгнеш… — Разбира се. Ти къде отиваш? — В болницата. Трябва да посетя три мили стари жени. Отваряме в девет сутринта. Може би няма да успея да дойда преди обяд. Утре е ден за посещение на затвора. Оправяй се както можеш, Лари. Не им позволявай да те объркат. Не им позволявай да те мамят. Давай им само съвети. Ако искат нещо, кажи, че първо ще разговаряш с мен. — Тя махна с ръка и тръгна. Напечатах докладите и ги картотекирах. Бях изненадан и малко разочарован, че телефонът не звънна нито веднъж — като че ли знаеше, че Джени я няма тук. Вечерта беше пред мен. Нямах какво друго да правя, освен да се върна в хотела. Затова реших, че ще остана и ще подновя данните в картотеката. Трябва да си призная, че не свърших много. Когато започнах да чета картоните, се вглъбих. Те ми даваха толкова ясна представа за престъпленията, мизерията, отчаянието и безпаричието, че ме увлякоха като първокласен криминален роман. Започнах да осъзнавам какво ставаше в тази пета част на този обгърнат в смог град. Времето спря. Когато се стъмни включих настолната лампа и продължих да чета. Бях толкова унесен в четенето, че не чух как се отваря вратата. Дори и да не бях толкова вглъбен, пак нямаше да я чуя. Отвори се крадешком, сантиметър по сантиметър и едва когато на бюрото падна сянка, разбрах, че има някой в стаята. Стреснах се. Това, естествено, беше целта. С моите разклатени нерви трябва<\|endoftext\|>
трябвало. Доста време го изследвам. — Никога в живота си не съм виждал подобно нещо — учуди се Хардуик. — Разбира се, не съм специалист в тази област и познанията ми са твърде незначителни. — Излишно е да си блъскате главата. Досега никой не е успявал да ми каже нещо за него. Липсва каквато и да е прилика, дори и най-далечната, с познатите ни езици или с други надписи от този род. Показвал съм го на хора, които се смятат за капацитети. И то не на един-двама, а на цяла дузина. Казвах им, че съм го открил на една стръмна скала. Сигурен съм, че повечето от тях ме имат за смахнат. От онези, дето се опитват да докажат, че римляните или финикийците, или ирландците, или дявол знае кои още са открили Америка преди Колумб. Хардуик постави листа на бюрото. — Разбирам какво имахте предвид — каза той, — когато заявихте, че сега неизвестните са повече, отколкото в началото. Освен че имаме един млад мъж на повече от сто години, възниква и загадката с гладката къща и третата надгробна плоча с неразгадаемия надпис. Казвате, че никога не сте разговаряли с Уолас? — Никой не разговаря с него. С изключение на пощаджията. Всеки ден излиза на разходка и винаги носи пушка. — И хората се страхуват да говорят с него? — Заради пушката, искате да кажете. — Ами да, горе-долу това имах предвид. Питам се защо ли я носи? Луис вдигна рамене. — И аз не зная. Опитвал съм се да открия някакво обяснение, да разбера защо я мъкне навсякъде със себе си. Доколкото ми е известно, досега изобщо не е стрелял с пушката. Но не смятам, че заради пушката хората не искат да говорят с него. Той е един анахронизъм, същество от друга епоха, доживяло до наши дни. Никой не се страхува от него, в това съм сигурен. Прекалено отдавна живее по тези места, за да се страхуват от него. Прекалено добре го познават. Той е част от пейзажа, като някое дърво или канара. И въпреки това никой не се чувства удобно с него. Предполагам, че повечето от тях биха се чувствали неудобно, ако се срещнат лице с лице с него. Защото той е нещо, което те не са — нещо по-висше от тях, но едновременно с това и доста по-низше. Той е като човек, който е превъзмогнал човешката<\|endoftext\|>
потрепераха, Терез каза: — Хората може би ще ме съдят, но Камий знае добре, че ти единствен извърши всичко… Той няма да ме измъчва нощем, както измъчва тебе. — Камий не ме безпокои — каза Лоран, блед и треперещ. — Ти го виждаш в кошмарите си, нали те чувам като викаш. — Не казвай това — изкрещя младата жена гневно, — не съм викала, не искам призракът да ми се яви. О, разбирам, ти се мъчиш да го отблъснеш от себе си… Аз съм невинна, невинна! Те се гледаха ужасени, пребити от умора, страхуваха се да не извикат трупа на удавника. Кавгите им винаги завършваха така; те взаимно се уверяваха в невинността си, мъчеха се да се излъжат сами, за да прогонят лошите сънища. Всичките им усилия се свеждаха до това да отхвърлят от себе си отговорността за престъплението; те се защитаваха като пред съд, обвиняваха се взаимно в най-тежки деяния. Най-странното беше, че вътрешно ни най-малко не се поддаваха на тази самоизмама и че двамата чудесно си спомняха при какви обстоятелства беше извършено убийството. Четяха признанието в очите си, докато гласно се лъжеха. Това бяха детски лъжи, смешни твърдения, чисто словесно пререкание между двама нещастници, които лъжеха заради лъжата, без да могат да скрият от себе си, че лъжат. Последователно приемаха ролята на обвинители и макар че взаимното им обвинение никога не можеше да ги доведе до резултат, те го подновяваха всяка вечер с жестока настървеност. Знаеха, че няма да се убедят един друг в нищо, че няма да успеят да заличат миналото, но винаги се опитваха, като се подтикваха един друг, разкъсвани от мъка и ужас и победени предварително от смазващата действителност. Единствената изгода от тези спорове беше, че бурята от думи ги омаломощаваше за миг. И докато траеха тези избухвания, докато те се обвиняваха, парализираната старица не ги изпускаше от поглед. Радост запламтяваше в очите й, когато Лоран вдигаше голямата си ръка над главата на Терез. 29 Нещата навлязоха в нова фаза. Стигнала до крайност от страх, чудейки се къде да намери спокойствие, Терез започна да оплаква на глас пред Лоран удавника. В нея бе настъпила рязка промяна. Прекалено изопнатите й нерви се бяха отпуснали, буйната й страстна натура се размекна. Тя вече бе имала подобни минути<\|endoftext\|>
наха до една. — Та аз не съм от сто години във Фантазия — възрази Бастиан несигурно. — О, в действителност ние те чакаме много по-отдавна — отвърна дамата, — още моята баба и бабата на моята баба са те чакали. Виждаш ли, сега слушаш една приказка, която е нова и въпреки това разказва за прастари времена. Бастиан си спомни думите на Граограман в началото на пътуването си. Сега наистина му се струваше, че всичко е станало преди сто години. — Между другото аз все още не съм ти казала името си. Наричай ме Дамата Аиуола. Бастиан повтори името, но малко мъчно успя да го изговори правилно. Тогава взе нов плод. Отхапа и както досега, пак му се стори, че тъкмо този, който яде, е най-прекрасен. Малко разтревожен, той забеляза, че е взел предпоследния. — Искаш ли още? — попита Дамата Аиуола, която бе уловила погледа му. Бастиан кимна. Тогава тя посегна към шапката и роклята си и започна да бере плодове, докато подносът отново се напълни. — Нима плодовете растат върху шапката ти? — осведоми се Бастиан изумен. — Защо върху шапката? — Дамата Аиуола го погледна с недоумение. После прихна да се смее високо и от сърце. — А, ти смяташ, че това на главата ми е шапка? О, не, мое прекрасно момче, всичко това расте от мен. Както ти имаш коса. От това можеш да разбереш колко се радвам, че най-сетне дойде. Затова цъфнах. Ако бях тъжна, всичко щеше да повехне. Но, моля те, не забравяй да ядеш! — Но аз не знам — рече Бастиан смутено — яде ли се нещо, което расте от някого? — Защо не? — попита Дамата Аиуола. — Малките деца също сучат мляко от майките си. Та това е прекрасно. — Права си, но това е само докато са съвсем малки — възрази Бастиан и леко се изчерви. — Тогава ще трябва да станеш отново съвсем малък, мое прекрасно момче — рече Дамата Аиуола, сияейки. Бастиан взе и захапа нов плод, а Дамата Аиуола се радваше и разцъфна още по-прекрасно. След кратко мълчание тя се обади: — Все ми се струва, че тя иска да се<\|endoftext\|>
нито да ме гони, нито да ме стреля… Тогава съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му! Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и — заплака. Мъж не бех видел да плаче — видех… Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е — да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш. Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при ходжата да ги венчае. Ходжата я пита: — Зимаш ли го, мари, тоя мъж? — Не ща го! — Бре, че корава жена — развика се и ходжата, — направили сте я листница и пак не ще. Я — вика, — Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама, та белким й дойде ума в главата! Сепна се тогава жената и — втаса. Венчаха ги… Питам: „Сетне, аго Шебане, какво стана?“ … Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: „Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата.“ Мъжът й я пусна (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената се върна, оная, настанката, са не върна — откачила през реката и право в селото си отишла. Сетне ми проводи хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече: „Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото щеш.“ Питам я: „Какво ще ми дадеш?“ „Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули…“ Е, тъй ми рече. „Щом е тъй, смятай работата за опечена.“ Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. „Що я не зарежеш — викам му, — това жена няма да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали.“<\|endoftext\|>
със сълзи на очите, но той се съвзе пръв. — Ще можем да поплачем и по-късно — каза той. — Имаш ли някаква представа къде се намират Улф и Хризеис? Тя му отговори как и бе очаквал, че не знае. — Тогава ще използваме Рога докато не отворим всяка врата в този дом. Но къщата е голяма и… После й обясни, че Уртона и хората му вероятно са на път за тук. — Потърси някакво оръжие, докато аз търся вратите. След няколко минути тя се появи и му показа нещо като химикалка с монтиран в нея малък лъчемет. Той сподели, че бе открил още две врати, но и двете били пълно разочарование. Двамата минаха набързо през останалите стаи на втория етаж и той изсвирваше във всяка от тях мелодията, която трябваше да отвори всеки проход. Но стените си оставаха само стени. И първият етаж на къщата се оказа не по-малко разочароващ. Вече изтичаше четиридесетата минута след заминаването на тримата главорези на Уртона. След няколко минути той щеше да пристигне начело на още по-голяма група. — Ще опитам отново стаята под стълбището — въздъхна той. — Искам да проверя дали реактивирането на вратата няма да я накара да се отвори в някой друг свят. Кикаха имаше предвид, че беше възможно да се настрои механизма на дадена врата така, че тя да се задейства, отваряйки достъп алтернативно ту към една, ту към друга вселена. Известни му бяха случаи, когато врати биваха настроени да телепортират към цяла дузина светове. Вратите на горните два етажа можеха да бъдат от същия тип и може би следваше да се върнат и да изследват по-внимателно дали последователното им отваряне извежда все на едно и също място. Беше много лошо, че се бе сетил за тази възможност едва сега. Въпреки че времето, с което разполагаха изтичаше, ако вратата под стълбището ме им дадеше нищо нова, трябваше да се върнат отново горе. Той спря и изсвири мелодията, която разкъсваше тъканта на стените между вселените. Стаята от другата страна на прага изведнъж се разшири, стените й станаха сини и от полилеите, издълбани от огромни кристали диаманти, рубини, изумруди и гранати, заструи феерична светлина. Мебелите също бяха изсечени от огромни скъпоценни камъни и отделните им части бяха скрепени една за друга с някакъв златен цимент. Кикаха беше виждал и по-луксозни стаи. Вниманието му бе приковано към отварящата се кръгла врата в далечния край<\|endoftext\|>
никога не е знаела как точно изглежда Хори… Никога не е чувствала нужда да знае… Заговори и гласът й беше същият, както когато преди време съобщи, че ще слезе сама по пътечката по залез слънце. — Аз направих своя избор, Хори. Ще разделя живота си с теб за добро или за зло, докато дойде смъртта… Ръцете му я обгърнаха, по лицето му срещу нейното се появи неочаквана нова сладост. Тя почувства ликуващото богатство да живееш. „Ако Хори умре — помисли си тя, — аз няма да го забравя! Хори е песен в моето сърце завинаги… Това означава, че тук повече няма да има смърт…“ <\|endoftext\|>
Амброджио Буфалети не се поколеба да се възползва, като опипваше бедрата й при всяко движение, свързано със смяната на скоростите. Тя се опита да игнорира тази атака, но когато той придоби кураж и се протегна към пазвата й, тя го удари с предмета, който й бе подръка, халосвайки го с калаена чиния по черепа като с чинел. От изненада той едва успя да овладее автомобила и камионът за малко не счупи парапетите на моста и не излетя в бушуващия поток долу. Въпреки че не каза нищо, Амброджио Буфалети не беше доволен и атмосферата в задимената кабина окончателно помръкна. След това той започна целенасочено да отмества двете си ръце от волана, за да накара Фернанда Пондероза да се страхува още повече. Тя потисна инстинктивния си порив да закрещи и да сграбчи кормилото. Това беше война на нерви, която Фернанда Пондероза възнамеряваше да спечели. На няколко пъти прекосиха Флоренция, тъй като Амброджио Буфалети неколкократно пропускаше десния завой. Големи групи японски туристи, които следваха екскурзовод, размахващ флагче, бяха принудени да побягнат, за да намерят укритие, докато камионът криволичеше между тях, а замъгленият образ на мрачната Фернанда Пондероза бе заснет от хиляди високоскоростни телефотографични лещи. Катедралата почувства, че й се вие свят, след като камионът я обиколи за двайсети път. „Фонтана ди Нетуно“, „Палацо Векио“, „Давид“, „Уфици“, Арно, всички се завъртяха вихрено с опасна скорост в тази кошмарна туристическа обиколка на забележителности. Най-сетне отново тръгнаха по пътя си и оставиха ценностите и туристите в града да се прегрупират по възможно най-добрия начин. След много часове и много километри на Фернанда Пондероза започна да й се струва, че най-сетне приближават края на пътуването. Пейзажът стана познат, въпреки че тя никога преди това не бе посещавала района. Тя почувства, че е познала меките възвишения на хълмовете, които в синкавата далечина преминаваха в стръмни планински върхове, скупчени по хьлмовете градчета със стени и къщи от кремаво розов камък, маслиновите горички, лозята и малките ниви с разноцветни насаждения. С настъпването на сумрака те приближиха стените на древния град Норчия. Четвърта глава И така, Фернанда Пондероза се приближаваше към мъжа, който я очакваше.<\|endoftext\|>
рях от желание да го изпитам. „Какво искаш?“ — попита ме той с нещо като психичен шепот — явно внимаваше да не ми изгори мозъка. „Оня там. Това е Форния“. „Е, и?“ „Искам да ми кажеш какво е намислил“. „Разбира се“ — отвърна ми той все едно, че го бях помолил да ми подаде подноса с мезето. Зачудих се колко ли е добър. В смисъл, умът му беше силен и явно го беше тренирал, но дали беше достатъчно добър, за да изтръгне нужната ми информация от ума на Форния? От друга страна, беше изтръгвал информация от ума на Крейгар… Като си помислих за Крейгар, разбрах колко отдалечен съм бил от моя си свят. Беше избрал най-неподходящия момент да се свърже с мен, а след това така и не се обади, докато не се сетих за това след няколко дни, когато ни строиха пред Стената било за да нападаме, било да се отбраняваме. Изведнъж си помислих за това и се свързах с него. „Крейгар, аз съм“. „А, Влад. Как я караш? Как е армейският живот?“ „Би трябвало да знаеш“. „Опитах се да те предупредя“. „Общо взето го мразя, но пък все се опитват да ме убият, тъй че наистина го мразя“. „Аз не го харесвах не заради това с убиването, а за всичко останало“. „Имаш пълното ми съчувствие. Какво искаше?“ „Един тип иска да отвори нова игра на наша територия“. „Тип ли? Кой е?“ „Не го познаваш. Джерег, дребна риба. Готов е да ни пуска обичайния дял и е готов сам да си осигури гарда, но не знам дали няма да станат много игрите в района“. „Това беше преди. Какво направи?“ „Казах му да действа“. „И?“ „Всичко е наред засега“. „Хубаво. Нещо друго?“ „Не. Всичко е кротко“. „Да можех и аз да кажа същото“. „О?“ „Тук се заформя голяма битка“. „Надявам се, че стоиш настрана от битките“. „Не точно“. „Какво? Биеш ли се? В строя?“ „Не мога винаги да се измъквам“. „Направи нещо по<\|endoftext\|>
, когато Олга Стробеле, жената, която би било толкова хубаво да можеш да пожелаеш, го хвана под ръка. Усещаше нейното ухание, смесено с мъглата, с влагата, с вкуса на смола, който се носеше във въздуха; никога не беше долавящ толкова приятно ухание. Тя мълчеше, може би нарочно чакаше да заговори той, защото й правеше удоволствие да го поставя в неудобно положение. Измани се обърна да погледне назад, в сгъстяващата се мъгла автомобилът почти не се виждаше вече. — Е, госпожо — каза най-после, — тук няма кой да ни чуе. Кажете ми, какво правят горе в Центъра? — Професоре — отвърна тя шеговито, — вие действително ми имате зъб. Скъсахте ме на изпита, а сега пък почвате да ми се подигравате. — Слушайте, момиче, не може да не знаете какво прави горе вашият съпруг. Тя избухна в смях, необичаен за това място: — Моят съпруг ли? Но вие трябва да знаете какво прави. Щом ви изпращат горе в Центъра, професоре, не може да не сте осведомен. — Обаче не съм, аз не знам нищо, не ми казаха нищо. — Кой не ви каза? — Онези от министерството. — И вие въпреки това приехте да дойдете? — Както виждате. Но на мен не ми допадат такива загадки, аз обичам… — Аз знам по-малко и от вас. — Но вашият съпруг не ви ли е обяснил? Не ви ли е казал какво представлява този загадъчен Център? Все нещо трябва да ви е споменал. Поне приблизително знаете какво вършат. Измани почувствува отново да го обзема тревогата, объркването, почувствува се съвсем безпомощен пред една огромна и застрашителна неизвестност — тягостно състояние, в каквото беше изпадал вече през време на войната. — Горката аз, можете пак да ме скъсате, но не мога да ви отговоря. — Но какво е? Някакъв завод ли е? — Кой го знае. Джанкарло споменаваше за някаква лаборатория. — Каква лаборатория. Химическа ли? Чу се клаксонът на автомобила. — Викат ни, професоре. Сезам, отвори се, и планината се отвори… когато на нея й скимне, разбира се. Да вървим. Тя хвърли цигарата. Червената точка полетя в пропастта и мъглата безшумно я погълна. Тръгнаха към колата. Олга почти се затича. —<\|endoftext\|>
Пол. Робърт Чайлдан се поклони. В този миг, в душата му цареше спокойствие. Това беше дарът, за който го бе посъветвал Оракулът. Чайлдан просто бе сторил онова, което трябваше да бъде сторено. Тревогата и напрежението неусетно го бяха напуснали. По обед бе получил от Рей Калвин вноската за фалшивите Колтове, плюс документирани уверения, че инцидентът няма да се повтори. Ала това не бе го успокоило. Едва сега, в този почти незначителен по своята същност миг, за първи път го напусна неприятното чувство, че нещата в последно време вървят наопаки. Усещането за уаби, което цареше наоколо, почти доловимото излъчване на хармонията… „Това е — реши той. — Пропорцията. Балансът. Толкова са близо до Дао, тези двама млади японци. Ето защо ги харесах още в първия миг. Защото почувствах в тях Дао. Може би дори за миг го зърнах. Как ли се чувства човек, който за първи път е познал Дао? Дао е онази сила, която отпърво разкрива пътя на светлината, а после на мрака. Предизвиква взаимодействието между двете първични сили и по такъв начин създава възможност за непрестанно обновление. Противопоставя се на всеобщата разруха и стареене. Вселената никога не ще бъде погълната в мрак, защото тъкмо когато изглежда, че тъмнината се е спуснала над всичко, в дълбините й вече ще са покълнали семената на новата светлина. Това е Пътят. Когато семето пада, то пада в земята, потъва в почвата. И там отдолу, далеч от погледите ни, се превръща в живот.“ — An hors d’oeuvre* — прекъсна мислите му Бети. Тя коленичи и му подаде чинийка, с подредени вътре домашно приготвени солети и бисквити. Чайлдан я прие с благодарност. [* Закуска (фр.)] — Международните новини са доста интересни през тези дни — заговори Пол. — Снощи, докато се прибирах с кола от работа, слушах директно предаване от траурната процесия в Мюнхен, на която са присъствали над петдесет хиляди души. Развети знамена и песни, най-често — „Ich hatte einen Kamerad“. Сега тялото е положено за поклонение в церемониалната зала. [ „Имах един приятел“ (нем.)] — Да, много потискащо — съгласи се Робърт Чайлдан. — Тази неочаквана вест, която ни споходи в началото на седмицата. — Таз<\|endoftext\|>
рана от роботите на Техноцентъра и техните двуноги съучастници от току-що излюпеното правителство на Хегемонията. Хеджирът е бил подробно планиран десетилетия, преди набъбващата със светкавична скорост черна дупка да бъде „случайно“ вкарана в сърцето на старата Земя. Мрежата на Световете, Всеобемът, Хегемонията — всичко това се оказа построено върху най-грозния вид отцеубийство. Сега те се поддържаха чрез спокойна и умишлена политика на братоубийство. Всеки вид, който показваше и най-малката способност да се превърне в съперник, се изтребваше. Прокудените, единственото друго човешко племе, способно да лети сред звездите — а впрочем единствено те не се подчиняваха на Техноцентъра — бяха първи в нашия списък на обречените на смърт. Завърнах се в Мрежата. Бяха изминали повече от тридесет години местно време. Мейна Гладстоун беше президент. Въстанието на Сайри бе една романтична легенда, дребна бележка под линия в историята на Хегемонията. Срещнах се с Гладстоун. Казах й много от нещата, които прокудените ми бяха разкрили, но не всичко. Казах й, че те знаят, че всяка битка за Хиперион ще бъде капан за тях, но въпреки това ще дойдат. Казах й, че прокудените искат аз да стана консул на Хиперион, за да ме използват като двоен агент по време на войната. Не й казах, че са обещали да ми дадат едно приспособление, което ще отвори Гробниците на времето и ще позволи на Шрайка да захвърли оковите си. Президент Гладстоун и аз имахме дълги беседи. Още по-дълги бяха беседите ми с агентите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: разузнаване. Те продължиха няколко уморителни месеца. Бяха използвани технически средства и медикаменти, за да се установи, че говоря истината и нищо не скривам. Прокудените също бяха много добри специалисти по технически средства и медикаменти. Говорех истината. Освен това скривах някои неща. Накрая получих назначение на Хиперион. Гладстоун предложи да издигне статута на планетата до Протекторат и да ме направи посланик. Отклоних и двете предложения, макар че я помолих да ми бъде оставен личният космически кораб. Пристигнах на Хиперион с редовен полет на един вретенен кораб, а собственият ми кораб пристигна няколко седмици по-късно в хангара на един военен кораб, който минаваше оттам. Моят кораб бе изведен на постоянна орбита около планетата с уговорката, че имам правото да го викам и да летя с него тогава, когато намеря за добре. Когато останах сам на Хиперион, продължих да чакам. Годините минаваха. Упълномощих моя заместник<\|endoftext\|>
ще може да кара така, без да усети скука или отчаяние. До скоро се оправяше доста добре. Сега обаче му се искаше да беше имал приятели, поне един, и да не се беше ръководил толкова тесногръдо от отшелническата си душа. Километър след километър той чакаше да чуе характерно шумолене на найлонови чували откъм багажника на черокито. Беше сигурен, че миещите мечки са мъртви. Не можеше да си обясни защо очаква те да възкръснат и да се освободят от чувалите. Но го правеше. Дори по-лошо, знаеше, че ако ги беше чул да разкъсват найлона с малките си остри нокти, това нямаше да са животните, които беше сложил в чувалите. „Глупав дъртак“ — каза си той, опитвайки се да се засрами и да прогони мрачните мисли. След петнайсетина километра накрая забеляза коли по пътя. Оттам нататък колкото повече се приближаваше до Игълс Руст, толкова по-натоварено ставаше двупосочното асфалтово платно, макар че не можеше да се сравни с пътищата, водещи към Ню Йорк или дори Мисула. Трябваше да кара до другия край на града, където живееше д-р Лестър Йейтс и където се намираше неговият кабинет — върху един и същи парцел от двайсет декара, около който Игълс Руст отново свършваше и започваха провинциалните полета. Йейтс беше ветеринарен лекар, който от години се грижеше за конете на Стенли Куотърмас. Той беше весел човек с бяла коса и брада, който щеше да мине успешно за Дядо Коледа, ако обаче беше по-пълен, а не слаб като вейка. Къщата представляваше хаотично разположени сиви дървени постройки със сини капаци на прозорците и покриви от плочи. Видя, че в едноетажната, подобна на хамбар сграда, в която се помещаваха кабинетът на Йейтс и конюшнята за четирикраките му пациенти, свети и затова продължи няколко десетки метра след къщата, до самия край на покритата с чакъл пътека. Докато Едуардо слизаше от черокито, предната врата на сградата се отвори и един мъж излезе отвътре, като остави вратата полуотворена. Беше висок, на около трийсет години, със суров външен вид и гъста кестенява коса. Той се усмихна широко и непринудено: — Здрасти. Какво мога да направя за вас? — Търся Лестър Йейтс — каза Едуардо. — Д-р Йейтс ли? — усмивката угасна. — Стар приятел ли сте му или нещо такова.<\|endoftext\|>
твоят дом, твоята работа! Матлок задържа погледа й в желанието си да я успокои. — Знам това по-добре от теб. Моят дом има нужда от помощ. И това не е шега, Пат. Мисля, че си заслужава риска. — Не разбирам нищо. — Не можете да го разберете, мис Балантайн, защото нямаме право да ви кажем всичко. Ще трябва да се примирите с това. — Така ли? — Моля те — настоя Матлок. — Той спаси живота ми. — Това е силно казано, професоре — сви рамене Грийнбърг. Пат се изправи. — А пък аз мисля, че той първо те е изхвърлил през борда, а след това се е сетил да ти метне въже… Как се чувствуваш? — Добре — отвърна Матлок. — Трябва да тръгвам. Но ако искаш, ще остана. — Не, върви. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря за всичка. Момичето погледна бегло Грийнбърг — не беше приятелски поглед, и отиде до тоалетката. Взе четка, започна бързо да реши косата си, после я завърза с оранжева панделка. Наблюдаваше Грийнбърг в огледалото. Той също я гледаше. — А човекът, който ме следи, мистър Грийнбърг? От вашите хора ли е? — Никак не ми е приятно. — Съжалявам. Пат се обърна. — Моля ви, кажете му да се махне. — Не мога. Ще му кажа обаче да се прикрива по-добре. Тя взе портмонето си от тоалетката, посегна надолу към пода, вдигна нагънатата си като хармоника чанта и излезе от спалнята. След няколко секунди двамата мъже чуха вратата на апартамента да се отваря и затваря решително. — Младата жена е със силен характер — отбеляза Грийнбърг. — За това си има причини. — Какво искаш да кажеш? — Мислех, че познаваш хората, с които работиш… — Още не съм се запознал с всички материали. Забрави ли, че бях резерва? — Да. — Тогава ще ти спестя времето. В края на петдесетте години баща й пострадал от антикомунистическата истерия на маккартизма и бил изгонен от Държавния департамент. Бил много опасен според тях — работел като консултант по чужди езици. Уволнили го, защото превеждал вестници. — По дяволите! — Много точно се изрази. Оттогава не се е съвзел.<\|endoftext\|>
. Както и нещо друго… Сега другото _нещо_ попадаше между тънки струйки син дим, където уханието на мелиндж бе най-силно. Около камъните се събираха локвички синя течност, изтичаща от смаляващата се грамада. Останаха само неясните очертания от някогашно човешко същество — свита разпенена розовина, неголяма кост с червени жилки, загатваща за следи от бузи и чело… Сиона каза: — Различна съм, но съм и това, което беше той. Айдахо глухо пошепна: — А предшествениците — всички, които… — Цялото множество е тук, ала минах тихомълком между тях и никой не ме видя. Старите образи вече ги няма, остана само основната субстанция, за да осветява неговата Златна Пътека. Тя се обърна и взе в шепи студената ръка на голата. Поведе го внимателно извън пещерата, на светло, където подканящо се полюляваше въжето, увиснало от върха на преградната стена. Чакаха ги уплашените свободни от Музея. „Неподходящ материал за оформяне на нов свят“ — помисли Сиона. Въпреки всичко трябваше да послужат. А за Айдахо бе необходимо нежно прелъстяване и майсторски поднесено внимание, в което _може_ да прозира любов. Тя се загледа надолу по течението на реката, където коритото й излизаше от изграденото от хората ждрело, за да се ширне из огъналите в зеленина земи; вятърът от юг носеше насам черни облаци. Айдахо издърпа ръката си, макар че вече изглеждаше спокоен. — Метеорологичният контрол става все по-несигурен — каза той. — Монео твърдеше, че и това е дело на Сдружението. — Баща ми рядко грешеше в тези неща — отвърна тя. — Ще трябва да се поинтересуваш. Айдахо внезапно си спомни за сребристите пясъчни твари, стрелващи се от тялото на Лито в реката. — Чух какво каза Червея — рече Сиона. — Говорещите с риби ще тръгнат след теб, не след мен. Дънкан отново почувства изкушението, съпътстващо ритуала на Сайънок. — Ще видим — кимна той, обърна се и я погледна; после попита: — Какво имаше предвид Лито, когато заяви, че иксианците не могат да сътворят _арафел?_ — Аха, значи не си прочел всички Дневници — усмихна се тя. — Ще ти дам да разбереш, когато се върнем в Ту<\|endoftext\|>
Въпреки че беше ускорила крачка и почти тичаше, все още нямаше никакъв знак от двамата, които следваше. Разцъфналата пътека беше единственото доказателство, че са минали оттук. Скоро й се наложи да тича отстрани на пътеката, тъй като растенията никнеха с нарастваща бързина и се развиваха не само нагоре, но и встрани. Колкото по-големи ставаха, толкова по-ясно ставаше, че нямат почти нищо общо с флората на Царството. Дори да бяха поникнали от семена, донесени от човешките стъпки, магиите тук ги бяха преобразили съществено. Всъщност приличаха на толкова на джунгла, колкото на някакъв подводен риф, най-малкото защото изумителните им размери ги караха да се люлеят като раздвижвани от морски прилив. Цветовете и формите бяха безкрайно разнообразни — нито едно не приличаше на съседното. Единственото общо помежду им беше желанието за растеж, за плодотворност. Облаци ароматен прашец се пръскаха сякаш издишвани, пулсиращи цветове обръщаха глави си към облаците, като че ли светкавиците бяха храна за тях, корени плъзваха под краката с такава сила, че земята трепереше. И все пак в този изблик на живот нямаше нищо заплашително. Нетърпението беше просто нетърпение на новородените. Те растяха заради удоволствието от растежа. Някъде вдясно от нея се чу вик, или нещо подобно на вик. Кал ли беше? Не, не личеше пътеката да се разделя. Отново го чу — нещо средно между ридание и въздишка. Невъзможно беше да го пренебрегне, независимо от мисията си. Обеща си да се отклони съвсем за кратко, и последва звука. Разстоянията тук бяха толкова измамни. Измина може би не повече от двадесет метра от пътеката и във въздуха се появи източника на звука. Беше растение, първото живо нещо, което видя встрани от пътя, и то притежаваше същото многообразие от форми и ярки цветове. На големина беше колкото малко дърво, а сърцевината му представляваше възел от клони, толкова сложен, че тя си помисли че сигурно няколко растения са поникнали на едно и също място. Дочу шумолене в обсипаните с цвят клони и сред извитите като серпентини корени, но не можеше да види съществото, чиито призив я бе довел тук. Но все пак нещо се виждаше: възелът в средата на дървото, почти скрит от листата, беше човешки труп. Ако изобщо имаше нужда от допълнителни доказателства, те се виждаха ясно. Парчета от хубав костюм висяха от клоните като смъкнати кожи от змии-екзекутори; обувка, разцепена на ивици. Дрехите бяха накъсани, за да<\|endoftext\|>
, женят се и живеят дълго и щастливо. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, така че ни убиват. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, така че въвеждат система на добродушна демокрация. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, така че ни изяждат. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, но умират заразени от кокоша чума. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, но умират заразени от кокоша чума. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, така че ни убиват. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, така че въвеждат система на добродушна демокрация. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, така че ни изяждат. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което ги убива. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което ги превръща в отвратителни буци. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, но някакво хитро маце ги убеждава, че хората са ОК, и умират. Земята. Учените откриват огромни извънземни, които не ни разбират и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли<\|endoftext\|>
чакваме“. „Умно, шефе. Мислиш ли, че ако имах палци, щях да мога да измислям такива гениални планове?“ „Млъкни, Лойош“. Върнах се при скритите си съратници и на мигащата мъждива светлина на вражеските лагерни огньове им посочих, че трябва само да поседим малко. Не можех да видя физиономиите им. Толкова по-добре. Не беше нито топло, нито приятно, но те бяха свикнали да изчакват преди акция, както и аз, впрочем. Чакахме малко повече от два часа, докато сменят стражата, с което си осигурихме няколко часа до следващата смяна. Бях изучил движението им. А и нямаше проверяващ. Лойош каза: „Ако беше твоя операция, шефе, щеше да събереш всички подробности, преди да почнеш работа“. „Ако беше моя операция, Лойош, щях да наема някой друг“. Дадох знак на временното си отделение да остане на място и се приближих още малко до стражите. Извадих от наметалото си стреличка, изчаках часовият да ме подмине и я метнах в гърба му. Той изруга. — Какво има? — попита някой. — Нещо ме ухапа. — Осите спят нощем. — Е, успокои ме. — Казвах само, че… — Май трябва да потърся лекар — нещо почна да ми се гади. — Да нямаш алергия? — Не, доколкото знам. Какво ли може да хапе тука? Не получи отговор, защото жената, с която говореше, вече беше изстинала. Най-малкото изстинала, може и да беше умряла, защото един удар по темето с твърдата дръжка на кама може да убие, дори да не си го искал. Случайностите на войната и прочие. А после, след като мъжът се присви и рухна на земята, за всеки случай забих стреличка и на жената — отровата на стреличката сигурно нямаше да я убие, но нямаше и да я накара да се почувства по-добре. Във всеки случай и двамата нямаше да се събудят скоро. Надявах се, че не съм ги убил — мразя да убивам хора, за които не са ми платили. Ако това беше джерегска операция, нямаше да стане така. Джерегските операции са по-чисти. Е, добре, не ви трябват подробности. Погрижих се и за другите двама стражи и никого от тях не убих със сигурност, макар че може би ударих единия много лошо…<\|endoftext\|>
че е била бременна и преди и че е правила аборт няколко години преди да ме срещне? Не знам кой е бил бащата тогава, нито кой е бащата сега. Може би и тя не знае. — Държите се жестоко с нея. — Не е вярно! Тя е жестока със самата себе си. Аз имам една любовница. Аз имам една любов. И тя е този проект. Тя е абстрактния човешки мозък, неговото изучаване, анализът му и всичко, до което те могат да ни доведат. Жената, в най-добрия случай, е лудост, а в най-лошия — разрушение. Разговора, който водим и който не започнах, този разговор, към който несъмнено тя ви е подтикнала… — Не е — вмъкна Морисън. — Подтикването не винаги се забелязва. Този спор може да ми докара една безсънна нощ и да ме направи невнимателен утре, когато ще се нуждая от цялата острота на ума си. Това ли целите? — Не, разбира се, че не — тихо отвърна Морисън. — В такъв случай, това е нейната цел. Нямате представа по колко различни начини е опитвала да ми попречи и колко често е успявала. Не поглеждам към нея, не разговарям с нея и все пак не ме оставя на мира. Въображаемата й обида е все така свежа в ума й, както и когато я изоставих. Да! Възразявам срещу присъствието й на кораба и го казах и на Боранова, но тя твърди, че има нужда и от двама ни. Доволен ли сте? — Съжалявам. Не исках да ви разстроя. — Какво, тогава, искахте? Просто кротко да си поговорим? „Кажете, какви са всички тези изневери и мръсни номера, които сте погодили?“ Просто приятелски разговор? Морисън замълча, свеждайки леко глава пред гнева на Конев. Трима от петимата на борда — той и двамата бивши любовници — щяха да работят с чувството на непростима обида. Интересно дали Дежньов и Боранова също не биха могли, с подходящи въпроси, да бъдат обезвредени по същия начин. — По-добре си тръгвайте — остро добави Конев. — Доведох ви тук за да премахна страха ви, като запаля във вас пламъка на ентусиазма. Очевидно се провалих. Похотливите клюки ви интересуват повече. Вървете, стражите отвън ще ви отведат до стаята ви. Трябва да спите. Морисън въздъхна. Сън ли? 33. Въпреки очакванията си, през третата си нощ в Съветския съюз<\|endoftext\|>
? Искаше да каже „да“, но вместо това изрече: — Не. — Това също е много лошо. — И какво целиш? — Да легнеш до мен. Имам нужда да се сгуша в една топла и мека прегръдка. Устата й остана отворена, после Каси побърза да я затвори. — По-скоро имаш нужда от лекар — рязко отсече тя, поразена, че той е способен да каже подобно нещо. Сигурно е мъртвопиян… по дяволите, едва ли разбираше на кого говори. — Докторът не може да излекува това, което ме разяжда сега, освен ако не е жена. — Местният лекар е мъж, така че ти предлагам да се опиташ да заспиш. — Значи няма да удовлетвориш нуждата ми от женска прегръдка? — Определено не. — Може и да ти хареса, Каси. Тя пое дълбоко дъх. Значи той знаеше коя е тя и този прост факт й подейства смайващо. Девойката наистина се замисли. Какво лошо щеше да стане, ако наистина легне до него? Мъжът със сигурност не бе в състояние да направи нещо друго, освен да се сгуши до нея, въпреки неприличните му намеци, а и… Господи, сигурно е полудяла! Каси рязко се изправи и излезе на балкона. Метна мократа кърпа на парапета, за да се изстуди. Зад гърба й се чу дълбока въздишка. Дори и пиян, не можеше да спре да мисли за нея. Тя бе облечена в същата бяла памучна нощница, която носеше и през онази нощ, когато Рафърти се промъкна в стаята й. Нощницата бе широка, с дълги ръкави и къдрички около китките, високо деколте също украсено с къдрички и парче дантела, но тази нощница не беше разкъсана отпред. Със сигурност нямаше нищо съблазнително във външния й вид, особено за мъж в неговото състояние. Господи, колко много я харесваше с разпуснати коси. С цвят на тъмен махагон, те се спускаха на гъсти вълни по раменете й и изглеждаха толкова меки, че му се искаше да зарови ръце в тях. Ала тя едва ли щеше да му позволи. Тази вечер бе една напълно благовъзпитана мис Касандра, въпреки че за секунда в погледа й проблесна нещо като желание към него. Дали алкохолът не го караше да му се привиждат неща, които искаше да види, но които всъщност не съществуваха? Тя се върна при него със строго стиснати устни. — Това може да помогне за окото ти<\|endoftext\|>
имате пиано! Инструментът от четири месеца киснеше под покривалото си в ъгъла. Верънс поръча да му го доставят, защото бе чул, че това е много модерно. Но в цялото кралство само Леля Ог се справяше горе-долу и понякога се отбиваше, както самата тя си признаваше, да почука по клавишите.* Не след дълго покриха пианото с плат по заповед на Маграт, а от двореца се разнесе слух как на Верънс бил вдигнат голям скандал, че е купил нещо, в което има кости от убит слон. [* Крал Верънс копнееше някой да съчини държавен химн на Ланкър, в който вероятно трябваше да бъдат възпети прек-расните гори на страната. Дори обяви малка награда. Леля Ог смяташе, че лесно ще изкара парици, защото всички държавни химни поначало имат само един куплет… по-точно един и същ втори куплет — „нгь… нгъ-нгь… мрън-мрън…“ и така нататък, докато някой си спомни последния ред от първия куплет и го запее с пълно гърло.] — Лакримоза желае да ви посвири — заповяда графинята. — Ох, майко… — измънка Лакримоза. — Сигурен съм, че много ще ни хареса — заяви Верънс. Агнес не би забелязала потта, стичаща се по лицето му, но Пердита й подсказа: „Той се мъчи да ги отблъсне. Не си ли късметлийка, че имаш мен?“ След кратко суетене изпод седалката на табуретката пред пианото бяха измъкнати купчина нотни листове и младата дама се настани да посвири на инструмента. Опари Агнес с поглед, преди да започне. Между тях явно се пораждаха взаимни чувства… от онези, които подтикват околните да се изнесат бързичко от взривоопасната зона. „Що за шумотевица! — сопна се Пердита след първите акорди. — Всеки я е зяпнал, сякаш свири чудесно, но си е какофония!“ Агнес се съсредоточи. Музиката звучеше прекрасно, само че напрегнеше ли вниманието си докрай с помощта на ядосаната Пердита, всъщност нямаше никаква мелодия. Просто някой свиреше гами — неумело и сърдито. „Мога да го кажа когато си поискам. И щом пожелая, ще се опомня.“ Останалите ръкопляскаха учтиво. И Агнес се опита, но изведнъж установи, че лявата й ръка стачкува. Пердита набираше сила. Влад се озова до нея толкова бързо, че тя дори не<\|endoftext\|>
стрелите. Проблемът на Едвард Кандвин, дебелия бъчвар, се оказа по-различен. При толкова много хора, които имаха нужда от вода, той трябваше да изработи повече ведра и каци, отколкото можеше да стегне за седмици сам. Много скоро успя да му намери достатъчно ръце, на които можеше да се довери поне да набиват обръчите, но все повече хора започнаха да се стичат с въпроси и проблеми, за които смятаха, че единствен Перин можеше да разреши: от това къде да изгорят труповете на тролоците до дали ще е безопасно да се върнат за малко във фермите си и да приберат каквото е оцеляло от покъщнината. На последното той отговаряше с твърдо „не“ всеки път, когато го запитаха — а го питаха по-често, отколкото за всичко друго — мъже и жени, загледани навъсено към издигащите се в околностите пушеци. Но в повечето случаи той на свой ред запитваше питащия кое според него самия е най-доброто решение и му казваше да направи точно това. Рядко наистина можеше сам да намери верния отговор — хората сами знаеха какво трябва да се прави, просто наивно си бяха въобразили, че трябва непременно да питат него. Данил и Бан с останалите го намериха по някое време и настояха да яздят по петите му с онзи пряпорец, сякаш не му стигаше гадният му по-голям двойник сред Моравата, докато не ги отпрати да помогнат на мъжете, които се бяха върнали да секат дървета в Западния лес. Изглежда, Трам им беше разказал някаква приказка за нещо, наречено „Етаирите“, в Иллиан — войници, които яздели с пълководеца на иллианската рат и ги хвърляли в най-горещите участъци на битката. Трам, представете си, не някой друг! Добре поне че си отнесоха пряпореца. Перин щеше да се чувства кръгъл глупак, ако това нещо се повлечеше след него. Преди обед в селото влезе Люк, златокос и надут от високомерие — кимаше небрежно, приемайки оскъдните възгласи, въпреки че защо изобщо някой го поздравяваше, си оставаше загадка. Носеше трофей, който измъкна от една кожена торба и го заби на върха на дълго копие в края на Моравата, за да могат всички да ахнат. Оказа се безока глава на мърдраал. С престорена скромност, ей тъй между другото, Люк подхвърли, че убил Чезнещия, когато се натъкнал на орда тролоци. Изпълнената с възхищение свита го поведе наоколо да види полето на битката<\|endoftext\|>
готови за бой. От врага нямаше и следа. Светкавичен облак и Гущерчето бяха яздили последни в колоната. Уинона се върна с кожената си лодка назад през водата, за да вземе двете момичета. Помагаха й плувците, Къдрокосия Чапа и Сина на Антилопата. Когато лодката на Уинона заедно с момичетата стигна на оттатъшната страна на реката до почти неподвижните, останали от прилива води и можеше да се направлява вече лесно между леките възвишения, сърцето на Светкавичен облак заби силно и почти чуто. Тя се обърна още веднъж назад към изоставения висок бряг на юг. Сега готовите за бой ездачи извърнаха конете си и тръгнаха подир другите надолу към долината и реката. Само един-единствен остана на мястото си. Една черна сянка в черната нощ. Лодката се плъзгаше нататък, придвижвайки се на леки тласъци. Далечен, все по-далечен се виждаше изоставеният бряг. Сянката на самотния ездач се сливаше все повече с мрака. Токай-ихто остана сам. БОРБАТА С ОМАГЬОСАНИЯ БИЗОН След пристигането на оттатъшния бряг на Голямата тинеста вода Мечите момчета и съгледвачът Черната скала Ихасапа веднага си намериха работа. Най-напред махнаха коженото чергило от върбовите клони, които бяха образували скелета на лодката, за да използуват чергилото. Скрити под него, те изчакаха да отминат бурята и леещият се като из ведро дъжд, без да се намокрят повече, отколкото и без това бяха мокри от преплуването. Тъй като момчетата бяха преуморени от дългите преходи през последните дни, Ихасапа веднага разпореди, че през нощта ще се спи; той самият застана на пост след полунощ. Когато на сутринта започна да се развиделява, тримата заедно изядоха едно парче месо от запаса си и тръгнаха на север към границата и към Гористите планини. Тежкото мече носеше сам Ихасапа. Скелета на лодката оставиха там, защото нямаше да им трябва повече. Чергилото обаче, което бяха използували за завивка и от което дори можеха да си направят малка ловна шатра, носеха момчетата. Черната скала ненапразно беше години наред съгледвач на Мечата орда. Сега той преведе двете момчета в лек бяг през поляните по най-късия път до едно ниско възвишение, откъдето можеха да видят цялата околност. Тримата млади индианци бяха намерили тук най-добрия наблюдателен пункт нашир и надлъж. Тревата се зеленееше<\|endoftext\|>
, оставени от апачите и разбойниците. Идеята беше одобрена. Бизоновата грива възседна коня на канадеца и взе коня на мигелета за юздите, а Соколово око се върна на другия бряг. Скоро ездачи и лодки потеглиха. Големия орел седеше с Фабиан между гребците, под чиито удари плавателният съд се носеше с невероятна бързина. Той беше безкрайно щастлив както и Пепе, че младият граф Де Медиана отново е при тях. Но всички горяха от желание да настигнат враговете и да си разчистят сметките с тях… Беше ранно утро и вакеросите седяха # с изключение на двама, излезли на разузнаване — на брега на Бизоновото езеро. Двамата сиболероси също бяха при тях. Компанията говореше за чудатия англичанин и неговата мания — Бегача на прерията. — Има ли наистина такъв бегач? — попита Франсиско, младият вакеро. — Аз никога не съм го виждал. — Има естествено — отговори Енсинас, — и не е чудно, че не сте го виждали, защото… колко надалеч, да речем, сте излизали по света? — От хасиендата Дел Венадо дотук, до Бизоновото езеро. Или може би това не е достатъчно далеч? — Светът е още малко по-широк, както обикновено казват хората, мой малки ми дон вакеро, и аз мисля, че Белия бегач на прерията не търчи напред-назад между хасиендата и Бизоновото езеро. — Толкова изключително животно ли е? — Ами как! Той е несравним красавец и бегач… ее, казвам ви, той се придвижва в тръс, както най-добрият бегач в галоп! — Вие виждали ли сте го вече, сеньор Енсинас? — Да, но само отдалече, макар че и това може да се нарече голямо щастие, тъй като малцина са онези, които са стигнали по-близо до него. — Той е бял кон? — Така е. — Значи и неговите предци са били бели? — Какво ви скимна! Той изобщо не е бил раждан, няма нито родители, нито родословно дърво. — Как е възможно? — И аз не зная, чувал съм, че е бил видян още преди шестстотин години. Като всички простодушни прерийни и саванни мъже и Енсинас беше пленник на суеверия. — Но вие сигурно знаете, че конете са докарани от Испания в Америка едва преди триста години? — Por Dios, ама че<\|endoftext\|>
Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, но се влюбват в красиви момичета, женят се и живеят дълго и щастливо. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, така че ни убиват. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, така че въвеждат система на добродушна демокрация. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от сухопътните сили, флотата, авиацията, морската пехота и (или) бреговата охрана, така че ни изяждат. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, но умират заразени от кокоша чума. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, но умират заразени от кокоша чума. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, така че ни убиват. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, така че въвеждат система на добродушна демокрация. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което не действа, така че ни изяждат. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което ги убива. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли, така че учените откриват ново оръжие, което ги превръща в отвратителни буци. Земята. Учените откриват малки насекоми, които ни разбират прекрасно и са нерадиоактивни и не могат да бъдат унищожени от тълпа селяни с факли<\|endoftext\|>
на апачите, той винаги ще бъде добре дошъл при тях. Олд Дет е хитър и опитен ловец. Кучетата команчи няма да го заловят, ако след настъпването на тъмнината ми донесе парче бяла кожа и нож. Преди зазоряване може да дойде да вземе тотема, който ще изработя през нощта. — Ще ти донеса и двете неща — и ножа, и кожата. Желае ли още нещо Добрия Мъж? — Не. Инда-нишо е доволен. Нека добрият Маниту бди винаги над пътищата на Олд Дет и младия бледолик! После се върнахме. Никому не бе направило впечатление, че се бяхме спирали край реката за минута. Скаутът ми обясни: — Голяма рядкост е някой бял да получи тотема на индиански вожд. Имаш голямо щастие, сър. Тотемът на Добрия Мъж може да ти бъде от голяма полза. — А ти искаш да рискуваш да му занесеш нож и кожа? Ако те спипат команчите, тогава с тебе и апачът е свършено. — Глупости! Да не ме мислиш за някой ученик? Знам точно какво мога да рискувам и какво не. Не можех да му кажа, че тотемът на Добрия Мъж нямаше за мен особена стойност, защото беше необходимо само да кажа името си на някой апач и неговата закрила ми беше осигурена. Но така щях да се издам. И без това ми се беше сторило, че докато му бях разказвал приключението си край реката, в очите на скаута бе проблеснало нещо като подозрение или известно съмнение. Скоро след пристигането ни в естансията се завърна и предводителят на команчите, който не бе имал успех. Вече не беше възможно да се проследи дирята. Остатъкът от деня и нощта преминаха без неприятности. Рано сутринта бях разбуден от Олд Дет. Той ми подаде четириъгълно парче бяла щавена кожа. Разгледах го. Непосветен човек не би могъл да забележи нищо особено, освен няколко тънки резки върху гладката страна на кожата, чието значение ми беше твърде добре познато. — Това ли е тотемът? — попитах стария скаут, като безпомощно въртях насам-натам парчето кожа между пръстите си. — Не мога да открия по него нищо особено. — Не е и необходимо. Само го покажи на първия срещнат апач и той ще ти обясни какво съкровище притежаваш! Писмените знаци на тотема са все още невидими, защото Добрия Мъж няма у себе си боя. Но ако го дадеш на някой апач, той ще оцвети резките, след което гравираните фигури ще изпъкнат. Но за бога, не показвай това<\|endoftext\|>
Ася. Те замълчаха. Долу, сред гъстия листак на градините, сред сиво-черния здрач заблещукаха разноцветни огньове. И искрите от тази жарава обляха черните стволове на небостъргачите с хиляди етажи. — Знаеш ли кой е Гужон? — попита Тойво. — Разбира се. — А Соди? — Има си хас! — С какво според теб са забележителни тези хора? — „Според мен“! Не според мен, а всички знаят, че Гужон е изключителен композитор, а Соди е велик изповедник… А според теб? — А според мен те са необикновени хора заради нещо съвсем друго — рече Тойво. — До петдесетгодишна възраст Алберт Гужон просто е бил добър агрофизик и толкоз. Не се е отличавал с никакви музикални способности. А Бартоломю Соди четиридесет години се е занимавал с тъмните функции и е бил сух, педантичен и необщителен човек. Ето къде преди всичко се крие необикновеното в тези хора според мен. — Какво искаш да кажеш? От къде на къде намираш нещо изключително в това? Хората имали скрит талант, работили дълго и упорито… а сетне количеството прераснало в качество… — Не е имало количество, Ася, там е цялата работа. Качеството само по себе си внезапно се променило. Коренно. Просто за миг. Като взрив. Ася замълча, като мърдаше устни, а после попита със злъч, в която се прокрадваше неувереност: — Да не би пък според тебе Странниците да са ги вдъхновили, а? — Не съм казал такова нещо. Ти поиска да ти дам примери за щастливи и жизнерадостни извънредни произшествия. Моля, заповядай. Бих могъл да ти изредя още десетина имена, които наистина са по-малко известни. — Добре. Но защо всъщност се занимавате с това? От къде на къде ви засяга тази работа? — Ние се занимаваме с всякакви извънредни произшествия. — Та нали това питам: какво им е извънредното на тези произшествия? — Те не могат да бъдат обяснени в рамките на днешните ни представи. — Та колко необясними неща има на този свят! — извика Ася. — Ридърството също е необяснимо, само че свикнахме с него… — Това, с което сме свикнали, не го смятаме за необикновено. Ние не се занимаваме с явленията,<\|endoftext\|>
историята на Китай, те не са много дълъг период, но ще ви напомня също, че когато Америка е избрала своя първи президент и Конгрес, Китай се е управлявал от наследствена монархия. Оттогава формата на управление във вашата страна се е сменяла много пъти, но тази в Съединените щати не е. Така че като независима държава, признаваща международните норми, ние имаме моралното право като дългогодишна законна демокрация да действаме както намерим за добре в подкрепа на подобни на нашата форми на управление. Правителството на Република Китай е демократично избрано и затова се ползва с уважението на избрано от народа си правителство като нашето. Обаче, министре, целта на тази среща е да обсъждаме търговските ни отношения. Ще направим ли това, или ще си губим времето в обсъждане на въпроси, които нямат нищо общо с темата? — Нищо не може да бъде повече свързано с нея от липсата на уважение към правителството на нашата страна, което демонстрира режимът на Райън. Въпросът за Тайван е основен за… — Той продължи в този дух още четири минути. — Министър Шен, САЩ не са никакъв „режим“. Те са независима държава със свободно избрано от народа правителство. Ние сме възприели тази форма на управление още когато вашата страна се е управлявала от династията Манчу. В бъдеще може би и вие ще помислите дали да не преминете към подобна система за благото на народа ви. А сега ще се върнем ли на въпросите от дневния ред на срещата, или искате на продължите да губите моето и вашето време в обсъждането на тема, за която аз нито имам инструкции, а и не проявявам голям интерес? — Няма да ви позволим да се отнасяте с нас така безцеремонно — отвърна Шен, спечелвайки си уважението на Рътлидж с неочаквано добрия си английски. Шефът на американската делегация се облегна в стола си и се загледа с възможно най-любезното си изражение към отсрещната страна на масата, докато мислеше за плановете на жена си за промени в кухнята в къщата им в Джорджтаун. Щяха ли да си подхождат зеленото и синьото? Той предпочиташе по-земните цветове, но имаше много по-големи шансове да излезе победител в спора с Пекин, отколкото в Джорджтаун. Въпреки дългогодишния си опит като дипломат не беше успял нито веднъж да се наложи, когато ставаше въпрос за обзавеждането на жилището… Така минаха първите деветдесет минути, когато настъпи време за почивка. Сервираха чай с леки закуски. Участниците излязоха през френските прозорци (странно място за подобни неща, каза си<\|endoftext\|>

Subsets and Splits

No community queries yet

The top public SQL queries from the community will appear here once available.